Цвети, приемна майка на изоставени деца: Два пъти бях в ада на домашното насилие.

Цвети, приемна майка на изоставени деца: Два пъти бях в ада на домашното насилие.

Преди време не обичах да изпадам в откровения... Днешният ден  (Световният дет за борба с насилието над жено) ме провокира да говоря, да споделям... Начетох се на статии за жертви на насилие, на статистики, нагледах се на снимки на модели с гримирани лица, опитващи се да покажат как изглежда малтретираната жена...

 

Обикновено името ми се свързва с приемна грижа, с майчинство, със забавни истории, но зад мен има история... Да, история, за която обикновено не се говори и която знаят само близките за мен хора... От опита си обаче разбрах, че е важно да излизаме с лицата си. Да говорим, да споделяме опит, за да е ясно, че не сме единствените, на които им се е случило нещо страшно... И да знаем, че винаги има изход!

 

Била съм жертва! Два пъти!

 

Една от причините да съм самотна майка е точно тази! Насилието.

 

Петгодишна връзка, изградена върху ревност ,скандали, юмруци, ритници, изхвърляне от кола в движение, пистолет, допрян до слепоочието... Ад. Истински.

 

Стоиш в клетката, страхът те държи за гърлото, денонощно си преследван, искаш разрешение за всичко. И криене. Непрестанно криене от всички. Криене и отричане на събития, които често се случваха публично, но никога нямаше свидетели, защото той беше Някой. Забременях, пиех лекарства за задържане, но освен тях приемах и редовната доза възпитателни хапченца. "Ако е момиче, зарязвам те!“… Молех се денонощно да е момиченце. Трябваше да направя избор - дали да се боря за живота си, моя и на нероденото ми дете, или да свърша в някоя канавка. От там - в тъжните статистики: инициали, възраст и констатация, че съм претърпяла случаен нещастен инцидент.

 

Избрах първия вариант. Да оцелеем. Когато разбра пола на детето, откачи. Беше толкова страшно. Събрах смелост и затръшнах тази врата с цялата сила, която имах – завинаги. Днес той е просто донор на моята дъщеря, не я познава, тя него – също. Благодарение на детето ми продължих живота си. Тя беше моя спасител, моята любов, моето всичко.

 

Самотна майка в малък град – ужас! Подмятания, упреци, шушукания... Все по-често някакви случайни хора ме питаха аз на това дете няма ли да му дам истинско семейство. С баща, макар и втори. Хм, все едно е имала първи.

 

Дълги години бягах от това. Някак си подсъзнателно, за да се предпазя, се стараех да живея като мишка – невидима. Семпли дрехи, обрано поведение. Бях намразила гримирането по обясними причини. Бях свикнала да слагам гри, не за да изглеждам по- добре, а за да скривам рани, синини, дори и тъгата. И въпреки това през живота ми преминаваха някакви мъже, но нямаше нито един, с когото бих желала да запозная дъщеря ми.

 

И тогава се появи Той! Шеметна любов, внимание, уважение… За първи път си позволих да заживея с някого, чувствах се сигурна. Уважаваше детето ми и го приемаше. Обаче колко време може да се носи маска? Кратко.

 

Обикновено съм грижовна, напълно отдадена, моногамна, обичам да глезя, да издигам на пиедестал хората, пленили сърцето ми. Обичам ли в целия свят виждам един единствен мъж – Него. Казваха, че сме прекрасна двойка. Бонбоненорозовият период отмина неусетно. Постепенно в отношенията ни се отваряше пропаст. Търсех вината в себе си. Ежедневно чувах, че съм лоша майка, че предметите, които докосвам (в собствения ми дом) не са върнати на точното им място, а на 1-2 см. Встрани. Че съм пропуснала непочистено местенце. Но най-честото, което чувах беше, че нищо не става от мен, че съм изключително глупава, грозна, непохватна.

 

Постепенно се изнесох от собствената ми спалня, защото трябваше да деля леглото си и с куче. Трябваше да внимавам, за да не му причиня някакъв дискомфорт. Избрах неудобното легло в хола. Скъсах се от работа, изкарвах луди пари, които никога не му бяха достатъчни. Всяка нощ си позволяваше да взима парите от портфейла ми. Подхвърляше ми за цигари, за всичко останало трябваше да му искам. От собствените си пари! Оказа се, че в продължение на две години съм издържала приятелката му  - едно елитно Барби.

 

Няма нищо по-ужасно от психическия тормоз. След него от теб остава развалина с комплекси, бледо копие на това, което си всъщност. Движиш се като зомби и изпълняваш заповеди.

 

Един ден намерих сили и изхвърлих багажа му. Да, наистина бях лоша майка, щом позволявам детето ми да става свидетел на всичко това и щом позволявам да си създава погрешен модел на поведение. Тогава мислех, че е малка и не разбира нищо, но скоро ми каза "Виждах и чувах всичко! Исках да го убия!". Това ли исках да научи тя? Да е компромисна, мълчалива робиня, която търпи унижения? Не! Не ми пукаше какво ще кажат хората! Те ли живеят моя живот? Те знаят ли за моя ад?

 

Изхвърлих го от живота си! И заживях с комплексите си, с ниската си самооценка, с очакването новия ден да дойде и да си замине. Носех се без цел и посока. Вегетирах. Той не спря месеци наред да ми се моли за прошка, да ми повтаря: „Съжалявам за всичко" И до ден днешен настръхвам, когато чуя тази фраза. За какво съжаляваш, по дяволите? Въпреки всичко го прибрах отново. Беше успял да ми втълпи, че съм кръгла нула, че без него съм нищо - жалка женица, ама толкова жалка, че никой няма да ме погледне, пък и с дете.

 

И стана страшно! Дойде и физическото насилие. Точно с един удар успяваше да ме запрати в някой ъгъл. Стоях без да мърдам, единственото, което правех е да се моля всичко да свърши по-бързо. Имаше моменти, в които не усещах болка. Нищо, просто мрак. Имаше си време за тези неща - докато детето е на училище, а родителите ми на работа. Вечерта всичко беше само любов – аз, гримирана като за бал, а той – помагащ в приготвянето на вечерята. Идилия с привкус на филм на ужасите. На улицата бяхме перфектната двойка-влюбени, държащи се за ръце. Никой не знаеше за малката ни тайна. Беше прогонил всичките ми приятели – всички до един недостойни за него. Често стоях по цяла нощ будна на неудобното легло, мислех какво да направя, бях сигурна, че това не е семейният живот. Питах се докъде може да стигне всичко това. Знаех много добре, че може някой път да не оцелея.

 

След поредния екшън, раздърпана, с разкъсани дрехи, разкървавена, просто излязох в този си вид на улицата и отидох в полицията. Беше ме срам, страх, чувствах се смазана и унижена. От полицията ме изпратиха в прокуратурата. Изведоха го от нас и се спасих! Но намерих сили да се изправя лице в лице с проблема. Исках да оцелея. Исках да спася детето си. И оцелях! Умирах от страх! Толкова ме беше страх, че избягах от България за три месеца... Отидох в чужбина, бях роб, работех в нечовешки условия, но бях жива!

 

След него ми остана битката със себе си, липсата на петцифрена сума, смазана душевност и много други неща… Нищо, всичко това е нищо в сравнение с това, което можех да загубя - живота си.

 

Много години от живота ми преминаха в сивота. Единствения различен цвят беше червен. Но не като страст, а като кръв – моята. Днес в живота ми има цвят. Всички възможни нюанси.

 

Днес можеше да съм мъртва! Или в психиатрия, или да съм алкохоличка, наркоманка. Можеше да се влача по дъното. Аз направих своя избор! Да съм здрава, цяла, да правя нещо значимо в живота си. Днес съм щастлива жена. Смятам себе си за успешен човек, постигнал неща, за които е мечтал! Повярвах отново е себе си и продължих! Днес съм повече от щастлива, защото мога да си позволя да ходя без грим! Мечтала съм дълго време за това! Да сваля маската от проклетия грим! Днес, ако съм жертва, осъзнавам, че това е изцяло мой избор и от мен зависи дали ще остана или ще си тръгна! От никой друг! Днес не се поддавам на страховете си, а се изправям смело срещу тях! И не, не мразя мъжете. Не слагам всички под общия знаменател.

 

Момичета, бъдете смели и не се страхувайте! Не се срамувайте! Борете се - за себе си, за децата си, за бъдещето си! Трудна е само първата крачка! Тръгнете и никога не се обръщайте назад! Насилникът винаги ще е насилник. Изправете се и признайте първо пред себе си, а после и пред всички останали "Аз съм жертва на насилие!" И потърсете помощ, за да излезете от тази роля!

 

Момчета, с действията или бездействията си може да съсипете цял един човешки живот! Даже няколко. Този на децата ви също! Мислете винаги, когато вдигате ръка срещу момичето, на което казвате " Обичам те"!

 

И сега, пушейки в тъмното и загледана в светещите прозорци, се чудя колко ли жени търпят това? .Колко ли от тях преглъщат сълзите и гримират лицата си? Колко от тях живеят с надеждата, че той ще се промени? Този шамар са си го изпросили и заслужили и той никога няма да се повтори. Колко от тях гледат новините и се надяват, че няма да са част от статистиката с убити жени?

 

И ви моля, не ме съжалявайте. Аз съм победител!

Нагоре +

Още истории...