Една “приемна мащеха” споделя: “Моят малък принц беше в Ада”

Една “приемна мащеха” споделя: “Моят малък принц беше в Ада”

Преди 14 г. срещнах любовта. Заедно с партньора ми искахме да имаме дете, но познавайки недостатъците в социалната политика и нестабилното икономическо състояние на държавата, решихме, че трябва да се реализираме професионално, да имаме бизнес, който носи стабилни доходи, да купим жилище и след като сме създали сигурна среда за отглеждане на деца, тогава да създадем поколение.

 Успяхме да постигнем всичко това преди 3 години, но малко след това стана ясно, че не можем да имаме деца. Приехме новината спокойно. Знаехме ,че любовта ни е силна, имаме мечтания дом, разполагаме с времето и средствата си и решихме да ги споделим с деца, които са лишени от всичко това.

Процесът по подготовка на документи, обучения, оценка от психолог и социален работник, минаване на комисия, одобрение и вписване в регистъра на приемните родители ни отне 11 месеца.

И така. Ние бяхме вписани като приемни родители, които могат да се грижат за дете от 3 до 7 години, клинично здраво, без значение от пола и етноса му.

Два дни по-късно телефонът звънна. Беше социалната работничка. Помоли ме да я изслушам, помисля и върна обаждане до 30 мин. Историята, която чух, приседна в гърлото ми, тялото ми се раздруса както никога до сега, затворих телефона безмълвна, за да събера мислите и емоциите си.

Момченце с детска церебрална парализа, хидроцефалия и умствена изостаналост на 5 г., родено в българско семейство на насилници с още няколко деца (които живеят в приемна грижа, едното е изнасилено от бащата). Момченцето е отнето от социалните, било е защитено от полицията, а след това е настанено в тежко състояние в дом за изоставени бебета. Когато домът затваря врати, хлапето е настанено при възрастна жена, която се грижи за него до момента, в който умира в едно легло с детето. Часове по-късно са намерени и детето спешно трябва да се отведе.

Трябва, но няма къде!

В България няма приемни родители за деца с този профил, а в домовете тези деца рядко стигат до 10 г. Те гаснат и умират всяка секунда малко по малко.

Давайки си сметка, че спасявам, грижа се и задомявам малтретирани и блъснати кучета по улиците, не можех да стана съучастник в убийството на едно дете и въпреки страховете си, аз реших и получих подкрепа от моите близки да стана приемен родител на това момченце.

Два часа по-късно пътувах към Отдела за закрила на детето, за да го взема.

Пред вратата изтрих сълзите си, преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми от часове и гушнала голямо, плюшено мече влязох усмихната и наперена в стаята. Там ме чакаше той – също толкова уплашен, колкото бях аз. Целунах го, гушнах го, запознах го с новия му приятел мечока, разказах му за мен и семейството, показах снимки, за да се успокои и запознае с това, което го очаква, а той подбелваше очички, махаше с ръце и мучеше като животинче, дърпаше дрешките и риташе джапанките, с които беше обут.

След като подписах документите, той стана моят малък принц на мечоците. И въпреки това, че не можеше да ходи,  да говори, да общува, да контролира физиологичните си нужди и движения, аз знаех, че титлата “Принц” скоро ще му стои както подобава.

Амбицирах се да възстановя това дете до колкото е възможно. Защото спасих от Ада моя малък принц.

Семейството ми инвестира много любов, време, усилия, средства, емоции (както негативни, така и позитивни) за разгръщане потенциала и развитието на детето.

Сега, месеци по-късно знам, че тази инвестиция, която направихме, е най-успешната и самовъзпроизвеждаща се, която сме правили до момента.

Принцът вече ходи с високо изправена глава и носи със самочувствие короната си. Обича да ходи на работа с мен и комуникира с клиенти и приятели, да крои, да танцува, да пее, да ходи на училище, да пише, да спортува, да се шегува и забавлява. Никой не очакваше, че е възможно пълно възстановяване на дете с толкова много увреждания. Аз също.

Оказа се обаче, че няма невъзможни неща. Той беше увреден от системата и родителите си, не по медицински причини само. Заедно се учихме, развивахме , плакахме и радвахме, заедно  пренаписахме неговата история. Той вече знае как се рисува щастливо семейство, знае как да мечтае, знае и що е то любов, знае, че нашият дом-крепост ще бъде за него до тогава, докато той реши, че е готов да направи своя крепост. А ние ще сме до него и ще го подкрепим дори, след като ни напусне. Ние ще и помогнем да изгради своя крепост. Да бъде щастлив!

Ние сме само приемни родители и нямаме никакви права, не можем да взимаме решения за него (да влезе в болница, например, с температура 39 градуса и гърч), дори на почивка в чужбина не можем да го заведем, защото неговите биологични родители-насилници не са съгласни. Страх ги е, че ще го продадем за органи някъде по света или след като ми плащат, трябва да го гледам болен вкъщи с гърчовете. А ако умре, ще ме вкарат в затвора, защото, цитирам, “не може само да лапате пари на гърба на децата ни и да развявате трътки по чужбината!”

Въпреки това ще продължаваме да го обичаме, да го гледаме, да даваме сигурност и да полагаме усилия за развитието му. Готови сме още много години напред да се лишим от почивка и пътувания, тъй като сме поели ангажимент към него, без да сме знаели за последващите негативи и ограничения. Така, освен децата на безразсъдни родители, и ние, съвестните, приемните родители, станахме затворници на социалната система.

И ако можех да преглътна гордостта си, че съм българка, както преглътнах онази буца заседнала в гърлото ми, отдавна щях да потърся  нова, приемна Родина, както направиха много наши сънародници.

Не можах! Затова ще остана тук като сираче, без сигурност и подкрепа от своята Майка, за да се грижа за едни други сирачета, за които никой не е помислил, преди да създаде и заедно ще растем и се борим с тази порочна система.

Ако се вадеха разрешителни, за да стане някой родител, ако имаше добра социална политика, която подкрепя децата да се развиват в биологичните си семейства, ако държавата образоваше онези безразсъдни мама и тате, ако насилникът беше кастриран, за да не създава свои играчки-деца, то тогава нямаше дори да съществува нарицателното “приемно семейство”, а аз сега щях  да си пия коктейла на някой плаж с книга в ръка и да мечтая.

Коледните празници са тук. Мечтая  да няма деца без семейства, без дом, без храна, без подарък. Мечтая и те да знаят що е любов, да знаят как да мечтаят и сбъдват мечтите си. Но сме малко онези, които мечтаем това. Нека бъдем повече, нека дадем гласност и потърсим съмишленици, защото заедно  ще можем да сбъднем тази наша мечта.

И за друго мечтая! Коктейлчето, плажа и книгата имам предвид, Дядо Коледа! Но ще те помоля не ми ги носи, защото не слушах тази година и многократно съгреших. Забогатях на гърба на едно болно дете и ще си позволя всичко това сама. Ще си направя коктейл и ще легна до топлото парно, ще светна всички лампи и ще сложа слънчевите, розови очила с книга в ръка, заобиколена от любимите ми същества и нашият малък принц. Ще пеем, танцуваме, гледаме коледни филми, ще сготвим вкусна храна, ще посрещнем приятели и роднини от други приемни родини.

В Коледната нощ ние ще те чакаме на прозореца на уютния си дом и те молим само помахай, когато минаваш с шейната! Нашият принц знае, че си много зает и не можеш да дойдеш, затова толкова рано си отрупал неговата стая с подаръци. Той ти благодари!

Поздрави от една приемна “мащеха”

---

Текстът е на професионалния приемния родител Радина Евгениева, която от година се грижи за изведено от родното семейство дете с множество увреждания. Радина Евгениева е преподавател по “Конструиране, технология и изработка на облеклото” в частна академия за моден дизайн. Управлява собствен бизнес, който обслужва брандове в модния бранш извън страната. Партньорът на Радина е бивш спортист, постигнал световни и републикански рекорди в леката атлетика. В момента развиват семеен бизнес заедно. 

Нагоре +

Още истории...