Искрен, приемно дете, на 14: “Бях в капан за деца. И до сега ми е трудно с промените. Дори с малките.”

Искрен, приемно дете, на 14: “Бях в капан за деца. И до сега ми е трудно с промените. Дори с малките.”

Казвам се Искрен. На 14 съм. Нямам писателски талант, обичам точните науки. На някои хора може да им се стори странно, но за мен е истинска проява на смелост да се връщам назад в детството си и да си спомням събития, които бих искал някога да забравя. Да ги оставя там някъде, в един друг живот. Надявам се сега, когато ги разказвам, да помогна на някои друг и да вдъхновя друг човек, така както аз се вдъхнових преди години от добрината около мен.

Бях достатъчно „голям”, 4 годишен, когато като не малко деца (познавам някои) се сблъсках с непонятни и силни за мен събития. Най-силните. Разтърсващи, дори зловещи, за тогавашните ми възприятия. Като светкавица, поразяваща неочаквано.

Бях попаднал в капан за деца. Попаднах в дом за деца без родителски грижи. Аз имам майка и татко, дори и брат – по-малък. Но по някакви причини, които не зависеха от мен, аз бях попаднал в капан за деца. Без изход. И не бях само аз. Бяхме много. Единствено присъствието и на други деца в подобна ситуация до някъде ме успокояваше. И по някой банан от време на време. Да. Една от социалните работнички ми носеше понякога по един, за да ме успокои.

Първите дни прекарах сам в малка стая. После ме пуснаха при другите деца. Понякога ни извеждаха на двора и аз винаги стоях до оградата. Гледах навън. Минаваха деца, хванали за ръка родителите си. Бяха безгрижни. Питах се защо аз съм тук. Не съм ли и аз като тези отвън.

Но, хайде стига, че стана много тягостно. Не искам да се връщам назад. Не сега. След големия дом попаднах в малък такъв. Там бяхме по-малко деца. Получавахме грижи и любов от социални работнички и психолог. Играехме извън апартамента с другите деца от блока, даже имах приятели.

Но все пак се чувствах различен. Докато не дойде моментът и аз, като всички деца, да си имам семейство. Голямо! Мое! С мама и тати, с двама големи батковци, с баба и племенници, които се родиха после. Много бях щастлив. Всичко плашещо и неприятно беше останало зад гърба ми. Мама ми разказваше, че съм бил толкова изтощен от емоциите, че съм заспал в колата ни на път за вкъщи. Последва едно щастливо лято. Игри, играчки, ново колело – всичко. Мама и татко ме водеха хванали двете ми ръце, а аз от радост се превъртах ту напред, ту назад.

И до сега ми е трудно с промените. Дори и с малките. Винаги спорим вкъщи, когато трябва да се разделя с нещо. С мебели, с дрехи, с играчки, вече омаляли и остарали. Но с помощта на приемните ми родители все пак се справям с тези малки раздели. Много ми е странно като казвам “приемни родители”, защото те са такива само по документи. Иначе са си мои истински родители. Обичат ме много. И аз тях. Когато ми казват, че съм тяхното най- малко момче, аз им вярвам и знам, че винаги ще бъде така. Те непрекъснато ме насърчават да гледам напред, да не се страхувам да бъда себе си, да реагирам, когато някой се отнесе несправедливо с мен, да имам свое мнение и да го отстоявам. Правя го все по-успешно.

Животът ми в момента съвсем не означава, че съм забравил напълно майка ми, която ме е родила, и баща ми. Често си мисля за тях, надявам се и те за мен. Не им се сърдя. Надявам се в бъдеще да проявят по-голяма воля и смелост за промяна, за да бъдат полезни поне на себе си. Искам да съм близо до тях, но ме е страх, че те не ме искат. Поне на срещите, които трябва да имаме, не идват. Никога нямат пари. Вече и по телефона не ми се обаждат. Спрях да мисля за това. Но ми е мъчно, де.

Трудности и силни моменти в живота на приемните деца - колкото искате. Как се справяме? Ами всеки по своему. Аз най-често разговарям с мама. От нея знам, че за всяко нещо се намира изход, когато не си сам, когато има с кого да застанеш срещу проблема и заедно да решите как да действате. С баща ми пък се справяме с „мъжките“ силни моменти. Много ми беше приятно и се чувствах добре, когато понякога ме защитаваше от злонамерени деца в училище като по-малък.

Батковците ми. Те са големи и не живеят с нас. Имат си работа в големите градове и живеят там. На квартири. Но си идват често и особено по празници се събираме всички. Те ми помагат с каквото могат. Учат ме на технически неща, а също и в областта на компютрите. Освен семейството ми, в градчето, в което  живея, всички ме познават и обичат и аз се отнасям с уважение към тях. И учителите, и тях уважавам, а някои обичам повече. Госпожата ми по английски, по математика, по български език положиха доста усилия за да ми е лесно сега. Е, не ми е много лесно, но какво да се прави.

От две години получавам стипендия от Националната асоциация за приемна грижа. Много съм горд. Чувствам, че това са мои пари, за които съм се потрудил. Нали, за да получи човек стипендия, трябва да отговаря на определени изисквания, свързани с положен от него труд. Сега съм се амбицирал да уча по-старателно и догодина да кандидатствам за стипендия от училището ми. С парите, които ще ми се съберат сега, мисля през лятото да отида на курс по програмиране в София. Батко ми ще ме запише. При него ще живея по време на курса.

С една дума – мисля, че живея щастливо. Колкото повече пораствам, усещам колко хубави неща ми предстоят. Имам невероятен избор от пътища, по които да тръгна, и всичките са безкрайно интересни и вълнуващи. От сега знам, че ще направя всичко, за да стана добър и успял човек.

Името на детето е променено, но текстът е написан от самото момче. Снимката не отразява реално детето, а е ползвана единствено за визуализация.

 

Нагоре +

Още истории...