Малката ученичка, лесното учене и големите стъпки

Малката ученичка, лесното учене и големите стъпки

Тя е родена и изоставена в дом от мига на своето раждане от неизвестен баща и майка, която не е завършила четвърти клас. Докато е в дом, майка и я посещава 2 пъти в годината. Когато стана на 3, току що я бяха преместили  от ДМСГД в друг дом и град, социалният работник решава да я предложи на приемно семейство, тъй като тя е необщителна, както с възрастни, така и с деца. Винаги била тъжна, стояла на столче и дори не играела с играчки.

Когато дойде у нас, тя беше на 3 години, не можеше да дъвче, тъй като в дома всичко се пасира. Току що беше проходила, не говореше.  По ръст и килограми, отговаряше на възрастта на 9 месечно бебе. Ние, като приемни родители, които също сме живяли в домове, приехме приемната грижа, като своя мисия, обикнахме малката намръщена и сърдита хубавица.  Взехме я за Рождество, случи се чудо за нея и за нас. Наричахме  я „принцеса“ и така – с любов, грижа и търпение, тя се превърна  в истинска принцеса.  Напредваше бързо и успява да навакса загубеното в дома.

Но с напредването на годините, на нас ни ставаше  ясно, че на детето ще му е много трудно. Тя беше с наследствена обремененост, нямаше добре развито логическо мислене и когато тръгна на училище, не и вървеше. Всичко се случваше много бавно и трудно. В началото детето полагаше усилия, но постепенно това, че трябваше да полага големи усилия и че беше много трудно, я лишиха и от желанието, което имаше.  Дойде като неканен гост и мързелът, тя започна да лъже, че няма домашни,  хитруваше и се опитваше да заобикаля учебните правила и задължения и то само защото за нея успехите, ученето и домашните се случваха с големи усилия. Често порасналото ни момиченце проплакваше, че и е трудно, много трудно. Вместо на занималня, ние в къщи се занимавахме  с нея, като и помагахме с усвояването на учебния материал и се стараехме да подкрепяме детето, но най-много ни  тревожеше, че вече и липсва желание за учение, а това не знаехме как да и го дадем.

А бележникът и е само със шестици отгоре до долу. Е, не го разбирам аз това „насърчение и мотивация”. Несправедливо е и към детето и към родителите слагането на тези розови очила на заблудата.

Не знам защо се прави това в училищата, но определено знам …. Не помага!

Докато един ден тя получи подарък, безплатен абонамент от сайта Уча се. Сигурно си е мислела, че ще гледа любимите си филмчета. Беше малко разочарована, когато и разказах, че това е програма, която помага на децата,  докато учат да се забавляват. Погледна ме недоверчиво и се намръщи, когато я попитах кой предмет да отворим, за да разберем защо е лесно и забавно тук да се учи математика, български език, „Човекът и природата“… Продължих да чета, усмивката и беше изчезнала…  „...английски език, „Човекът и обществото...“ и тя изведнъж извика: „О, не, по този предмет изобщо не се справям!”

Започнахме с избран от нея предмет,  изгледахме заедно един видеоурок, направихме заедно едно упражнение и я оставих да се забавлява.

Учудването ми беше огромно, тя наистина се забавляваше.

Получи разбиране какво наистина знае, какви са и реалните знания, но това не я отчая. Забавлението я беше завладяло и тя продължи и с „Човекът и природата“, дори се престраши и със страшния предмет „Човекът и обществото“. А там едни карти, едни градове, случки...

Изведнъж  таблетът се изключи и тя притича да побързам да го оправя, защото не успяла да си направи упражнението. Наблюдавах я по цял ден, притихнала, седнала някъде и си личи, че се забавлява. От време навреме се вълнува, нещо недоволства, ядосва се по детски и продължава.  Дори не ме търси, както преди с онзи проплакващ глас, че и е трудно и иска да и помогна.  Толкова сме радостни, че се върна желанието и да учи.

Нагоре +

Още истории...