Нато – родното момче на приемни родители, което порасна, разделяйки се

Нато – родното момче на приемни родители, което порасна, разделяйки се

Моята история започна през 2009 година, на Коледа. Един ден моите родители ми разказаха за децата в домовете и за тяхното желание семейството ни да се грижи за изоставени деца. Зарадвах се, въпреки че бях само на 9 години, защото моето мнение беше важно за нашите. Имаше много вълнение, радвах се, че ще има детенце, за което ще бъда батко и ще се грижа за него. Направихме няколко срещи в дома, където беше детето, което щеше да дойде в семейството ни. Винаги се вълнувахме, едва дочаквахме следващата среща. Направи ми впечатление всеки път, когато ходихме в дома, децата стояха по прозорците и викаха с цяло гърло “Мамооооооооооо!” Това май беше единственото, което искаха – да си имат мама, която да ги обича и да ги гушка.

Точно за Коледа тя беше при нас.

Беше много по-малка, отколкото трябваше да е едно 3-годишно дете. Не можеше да говори, току що беше проходила, не можеше да дъвче, но това не и пречеше да се радва на любовта и вниманието, което получаваше. Тя просто се нуждаеше от някой, които да я обича. Идването и беше много емоционално.

Вече бях батко. И за мен интересно беше как пред очите ми един живот възкръсва. Тя се променяше сякаш с часове. У дома малката бързо навакса загубеното от живота в социален дом.

А между нас имаше силна връзка.

Започнах да се уча да споделям с нея това, което до тогава беше само мое. Отстъпих си леглото, стаята, споделях с нея играчките си. Когато отивах в магазина да си купя шоколад, бонбони, бананче, започнах да купувам и за нея. Понякога купувах само за нея нещо, което тя обича, за да я зарадвам. Извеждах я в парка да си играе, да се разхождаме заедно. Тя обичаше да е с мен навън. А нейната радост ме правеше щастлив.

Мина време и настаниха второ момиченце. Тя беше на годинка, неразвита, с изкривени крачета, като на жабче, пищеше, когато я преобличахме, не обичаше да я гушкаме. Беше трудно, но тя се променяше от любовта, с която я обсипвахме. Изключително дете. Аз израствах в много аспекти покрай нея. Имах някак по-силна връзка. Започнах да се чувствам като истински батко, някак тя стана много специална за сърцето ми, дори не знам как се случи, но много силно я обичах.

Не исках никога да си тръгне от живота ни. И когато дойде моментът да бъде осиновена, аз не бях подготвен за раздялата. Исках да остане в нашето семейство и дори помолих родителите ми да я осиновим. Изпитвах притеснения къде отива тя, ще я обичат ли както нас, ще се грижат ли за нея, както ние. Осиновиха я в чужбина. Тя не знаеше езика им и те – нейния. Мислех си, че никога повече няма да я видя. Това беше първата раздяла, първата загуба на близък човек в живота ми. А аз не бях подготвен. Не знаех как да преодолея болката. Често изплуваха мили спомени, тъгувах много за нея, дори плачех. Тази агония продължи прекалено много, отрази се на учението ми, на отношенията ми вкъщи с близките, на държанието ми изобщо. Въпреки, че я нямаше вече, аз продължавах да я наричам с галеното име, с което я наричах само аз, бях започнах да говоря като нея, да използвам нейните сладки думи и някак с това сякаш бях по-близо до нея. Опитвах се сякаш да я запазя като част от живота си. За родителите ми беше също много трудно. Месеци наред те плачеха, но никой не се интересуваше от това как сме, никой не ни подкрепи и не ни научи как да преодоляваме раздялата. От семейството ни се очакваше да сме професионалисти. Според мен ние бяхме повече хора, повече обичащи и раздаващи се, отколкото професионални някакви. Майка ми изигра ролята на психолог в семейството и всички заедно успяхме да се справим и да продължим напред.

Две години по-късно, на 30 декември, трескаво се подготвяхме за Нова година. От доста време не бяхме се събирали цялото семейство. С двамата ми братя щяхме да празнуваме заедно. Цялата къща беше в новогодишна премяна, настроението беше празнично. И тогава звънна телефонът, разговорът беше кратък, лицето на майка ми се промени. Вълнението около събралото се за празниците семейство не попречи на родителите ми да вземат бързо решение за да приемем в семейството ни спешно братче и сестриче. Сякаш ние бяхме техния подарък за Нова година.

Децата, които дойдоха, бяха в много тежко състояние, особено момченцето, което беше нахапано от плъхове. Беше ми жал за децата. Обикнах ги веднага и те станаха част от семейството ни и от моя живот. Предишните настанявания ми помагаха. Вече имах опит в годините с приемните ни деца. Обаче към биологичните им родители изпитвах гняв. Не можех да си обясня що за родители ще позволят това да се случи с децата им. За мен родителите бяха хората, които се грижат, обичат ме, радват ми се, някак най-скъпото. А тези хора не разбираха май какво е да си родител. Сега, за разлика от първия ден, когато родителите ми казаха, че ще се грижим за изоставени деца, се чувствам много щастлив, че имаме възможността да помагаме на такива деца и да изживяваме заедно с тях техните емоции, трудности и успехи. Преживяваме всичко заедно с тях като едно семейство.

Сега за мен е осъзнато, не само го разбирам, живея го, харесва ми. Чувствам се част от приемната грижа и това ме прави щастлив. Да, имаше трудни моменти и болка, понякога съм се чувствал неразбран. Понякога имах нужда от повече време и любовта на родителите си, но някак с годините всички не спирахме да се учим. Сега всички сме щастливи, това е мисията на нашето семейство, да помагаме на ничийте деца.

За мен приемната грижа е да спасиш детски живот, да подариш любов без да ти я искат. От опит знам, че приемането на чужд човек в семейството е много трудно и не всеки би приел и помогнал на изоставено дете. А те нямат вина за постъпките на своите родители.

Дали беше трудно? Разбира се! Изведнъж идва нов човек в семейството и става най-специалният. Ти оставаш на заден план, а преди си бил ти най, най. Чувствах се понякога нещастен, ощетен. Всичкото внимание беше към новото дете. Ревнувах за любовта и вниманието, което родителите ми даваха на детето. Приемната грижа учеше и мен. Аз се учех да изисквам и получавам по-малко, а родителите ми се учеха да намират време за всеки от нас, за да се чувства всеки специален и да не ни липсва нищо.

През емоциите преминах като през училище, в което се чувствах ощетен, пренебрегнат, по-малко важен и обичан, докато започнах самия аз да подарявам това, което преди ми е липсвало – с радостно сърце и с голяма любов. За мен е много ценен опитът във взаимоотношенията с приемни деца и продължавам да се уча. Няма такова училище!

Сега, осем години по-късно, след всичко преживяно се чувствам много по-зрял и богат с опит. Знам как в даден момент да помогна на човек в нужда, независимо дали е дете или възрастен човек. Всичко научено ми помага в живота и взаимоотношенията извън дома ми. Научих се на истински ценности, на това да мислиш за другите, че е по-добре да даваш, отколкото да получаваш. 

 

 

Нагоре +

Още истории...