Да разшириш психическите си и духовни граници – твоите собствени, вашите с партньора ви и тези на биологичното дете...

Да си готов да преобърнеш живота си, отваряйки сърцето си за болката, срама, самотата, гнева, нуждата и любовта на едно ранено мъниче, което съчетава по уникален начин преждевременно развит самоконтрол, крещящи социални нужди и липса на елементарни познания за света и живота...

Да не избираш дете, точно както не ти е дадено да избираш собственото си, а да се надяваш да бъдеш правилно избран от социалните служби и най-вече избран от приемното дете...

В дома за изоставени деца да те нападнат много малчугани - самотници и ти да дисциплинираш ума и вниманието си към едничко...

Да пребориш предразсъдъците и страха /бариерата, наречена „дете от дом”/ и погледнеш плахите, самотни, гневни и пълни с горест очи...

Да виждаш как мъничето е намерило опора във връстниците си от дома и споделя с тях, а не със значим възрастен...

Да броиш през сълзи дните и нощите от периода на напасване и да воюваш със отговорните служби за скорошно настаняване...

Да отговаряш на въпроси „За колко дълго? До кога? За винаги ли?”, без да влизаш в подробности за условността на приемната грижа... Да даваш ясна перспектива, когато системата не е в състояние да ти я даде...

Да възприемаш и ползваш изрази като „стария дом”, „мама, която ме е родила”, „лошата ми майка” и „мама, която се грижи за мен”, подсказващи тежкия старт в живота на детето...

Да не познаваш миналото, да изстрадваш призрака му в настоящето и въпреки него да утвърждаваш и търпеливо да чакаш и да се надяваш на бъдещето...

Да слушаш спокойно от устата на дете потресаващи спомени, които дори за възрастен са абсурдни...

Да откриваш в игрите и в диалозите с куклите преживелици, които е болезнено да се споделят като спомен... Да ограничаваш въобръжението си по отношение на неизвестното минало...

Да виждаш колко много се старае и търси одобрение и да се радваш при първите признаци за съхранен характер и личност...

Да си изненадан, че можеш да обикнеш някой „не-твой”...

Да посрещаш твърдо и с безусловна любов отмъщенията за преживяното изоставяне и да търсиш начини за справяне с конфронтациите, избягвайки модела „караш ми се, значи ме забелязваш и обичаш”...

Да утвърждаваш изконни човешки потребности и умения за любов, ласка, докосване, гушкане, целуване, собственост, разговор, грижа, самоуважение, харесване на външността и цвета на кожата...

Да виждаш как светкавично наваксва в познанието на света, живота, речника и в ръста – 4 см за 2 месеца...

Да отстояваш семейните правила въпреки всички опити за оспорването им...

Да внимаваш за еднакво и справедливо отношение без фаворизация...

Да виждаш първото дете как преживява появата на новия член в семейството и загубата на внимание, лично пространство и статукво... Да споделяш страданието му, но да изпитваш гордост при най-малките знаци за порастване, приемане, съпричастност...

Да спотайваш въпроса „какво причиних на семейството си” и да преживяваш възторжено всеки малък успех като положителен знак и мотив да продължиш напред...

Да следиш борбата за внимание, конкуренцията и малките дразги между двете деца и да настръхваш през сълзи при най-малкия знак за взаимно приемане и уважение...

Да си щастлив, че не си сам и имаш опора в начинанието...

„Да подредиш пъзелчето и семейството да стане по-хубаво...”

Ивайло Симеонов, приемен родител и осиновител