Теменужка – изоставената приемна майка

Теменужка – изоставената приемна майка

Приемните родители са хора като нас, но разбират и приемат повече. Грижат се за деца, които никой не иска.

Приемните родители имат своите дилеми – ще се справят ли с травмите, които децата са преживели по сиропиталищата или причинени им в родните им семейства, дали собствените им деца ще харесат сирачето, дали ще се справят с раздялата след временното родителство, както и дали ще дадат на изоставените хлапета достатъчно обич, за да станат личности.

Приемните родители приемат децата с техните емоционални и физически травми и ги спасяват от домовете за изоставени, където грижата е на конвейер, а емоциите са дефицит. В отговор на това обществото нарича приемните родители “печалбари” и страни от тях, но в същото време масово българите не са готови да се грижат за изоставени деца в собствения си дом. Затова и приемните родители са едва 2300, а децата в риск – много повече.

Днес ще ви разкажем за една изоставена майка. Да, точно така – изоставена майка. Една българка, която, заедно със семейството си, решава да се грижи за малчугани в беда. А накрая, когато самата тя е в беда, обществото я забравя.

Този разказ за нея няма да е важен. Защото вече не е сред нас. Тази история е важна за много приемни родители, за които Теменужка бе символ на безрезервното майчинство и борба в името на детството.

Теменужка бе от Северозападна България. Живя дълги години в Бяла Слатина – малък град, който дели мислено несъществуващата вече теснолинейна железопътна линия между Червен бряг и Оряхово.

Тя е един от първите приемни родители в тоя край. Още когато стана приемен родител, не ѝ се разминаха злобните подмятания на съседи и роднини, че ще се грижи за “копеленце”, вместо да си гледа живота. Но тя и семейството ѝ не се стреснаха и след като преминаха през административната нелека процедура, обучението и оценката, приеха първото си приемно дете.

За Теменужка децата бяха повече от важни. И тя не спираше да го показва, където и да е. И парите нямаха нищо общо. Както Теменужка казваше:

“Никакви пари не могат да платят денонощната грижа и обичта, които даваме на тези деца, за да станат хора”.

Теменужка стана приемна майка на кърмаче, изоставено от майка си. Циганче. Така или иначе я одумваха, че е приемен родител, “за да забогатее”, сега имаха и повод да я наричат каква ли не, защото е взела циганско бебе. Но приемната майка беше над думите и хулите, тя знаеше, че всеки ден, прекаран с хлапето, го прави човек, а нея – пълноценна майка.

Година и половина се грижиха за малката, преди да бъде осиновена. Сърцето на Теменужка беше пръснато от мъка. А на нея социалните работници ѝ казваха, че трябва да е силна, “да е професионалист”, да не изпитва емоции, “защото за детето така е най-добре”. Въпреки голямата болка и тъгата от раздялата, приемната майка продължи да се грижи за изоставени деца.

След принцесата, в дома ѝ настаниха две момиченца, които бяха от ромски произход, захвърлени в дом. Едното – на 4, другото – на 2. Имаха много трудности – не знаеха елементарни неща, не можеха да се хранят правилно, не познаваха обичта и доверието. Животът в дом им беше отнел много за крехката им възраст. Най-тъжното за момиченцата беше, че бяха оставяни гладни, бяха бити и зарязвани за дълго време от собствените си родители, преди да отидат в сиропиталището.

Нуши знаеше, че я чака труден път, но знаеше и че ще се справи. Съвсем скоро, след като двете деца бяха в дома ѝ, започнаха да се виждат промени в емоциите и поведението им. Теменужка смяташе, че грижата в приемното семейство не се изчерпва само с купичка храна и легло, а че е важно как се чувстват малките госпожици, че трябва да имат хигиенни навици, да бъдат учени как да се държат с другите деца и възрастните. За кратко хлапетата наваксаха, научиха стихчета и песни, а в приемното семейство едното дете разбра, че има талант, който се насърчава.

За съжаление, петгодишната беше върната на родителите си. Така го решиха социалните. Нуши беше с разбито сърце, защото знаеше, че всичко постигнато до момента ще отиде по дяволите.

Уви, понякога, уж в интерес на децата, се правят грешни ходове, които обричат хлапетата на същия лош живот, от който са били спасени в приемните семейства.

След това в дома на Теменужка и нейния съпруг, Пепи, бе настанено друго момиченце – на 3 години, което беше взето от родното си семейство заради неглижиране, бедност и насилие. Новото детенце се адаптира бързо и заживя заедно с по-малката приемна сестричка, мама Нуши, татко Пепи и баба Генче.

Теменужка даваше любов и грижа на всички, докато не се появиха здравословните ѝ проблеми. Лекарите я лекуваха от бронхит, даваха ѝ антибиотици и сироп за кашлица, а болките в костите смятаха за невралгия.

Един ден Теменужка започна да храчи кръв.

Рак.

Нуши не се предаде. Не се сви в ъгъла да плаче и вие от страх. Кураж ѝ даваха приемните деца и плановете за тях. Мислеше, че всичко ще е наред. Докато тя вървеше по стъпките на пациентите с рак, тригодишното момиченце беше осиновено. Остана само малката красавица, за която Нуши полагаше грижи вече няколко години.

Един ден социалната работничка дойде в дома ѝ, седна срещу уморената от болки и притеснения Теменужка, изпи сервираното ѝ кафе и каза, че заради рака, трябва да изведат момиченцето и да го настанят при други, здрави, приемни родители. Малката ходеше на градина, приемният татко Пепи и баба Гинче се грижеха за нея, но това нямаше значение.

Теменужка вече беше болна, изхабена и ненужна на държавната система за закрила на детето. И нямаше значение дали детето иска при други хора или не. Нямаха значение нито чувствата, нито емоциите, нито отношенията, които имаше между дете, приемна майка, приемен татко и приемната ѝ баба.

Нуши умря от рак. Умря, разделена от приемното си дете, което беше “спасено от рака” и обгрижвано другаде. Нуши умря, без да има право нито на ден болничен, без отпуск, без рехабилитация или обезщетение за това, че е болна. Умря, без да има правото да изтегли кредит, за да си подпомогне лечението.

Теменужка умря от рак, сама и изоставена от държавата, която преди това, докато имаше нужда от нея, ѝ поверяваше сирачета, за да ги върне към живота и да ги направи личности.

Защото Нуши гледаше деца от името на държавата.

Тя, както и всеки приемен родител в България, получава за грижата за едно дете 150 процента от минималната работна заплата. За две – заплатата е 160 на сто от минималната работна заплата, за три и повече деца – 170 на сто от минималната работта заплата.

НО НА ГРАЖДАНСКИ ДОГОВОР.

Върху този договор не се внасят осигуровки за майчинство, инвалидизация, болнични, професионална злополука и риск. Приемните родители, като Теменужка, не могат да получават обезщетения от Бюрото по труда, ако им осиновят децата или ги върнат на родните им семейства.

Ако се разболеят, приемните родители не могат да получават и обезщетения за болест от НОИ. Защото нямат трудови договори. А нямат трудови договори, защото държавата не знае как да ги направи.

Според чиновниците, приемната грижа не може да се ограничи в 40 часа труд седмично, нито може да се планира отпуск, нито тая държавна грижа може да се вмести в рамките на Кодекса на труда.

И така, след извеждането на децата от приемните семейства, за които обществото говори, че са печалбари, приемните родители остават сами – с умората, с болестите си, без пари и в бедност. Спасили са детски животи и са дали детство и криле на немалко деца.

Но какво от това – децата порастват в други семейства, а приемните родители стават ненужни.

И умират. Изоставени.

Остава въпросът колко хора като Теменужка трябва да умрат, за да разбере държавата, че приемните родители имат право на социална сигурност, освен на уважение за грижата за изоставените българчета.

Поклон, Нуши. Оставаш в сърцата на мнозина от нас. С обич.


Нагоре +

Още истории...