Валя, която напуска приемната грижа: “Чувствам се като затворено досие”

Валя, която напуска приемната грижа: “Чувствам се като затворено досие”
Седя пред социалните заедно с приемната ми майка и чакаме да дадем копие на дипломата ми за средно образование, за ме “отписват” от “дългосрочната” приемна грижа. Аз съм първото приемно дете за област Видин… Още от 2007 година. Излиза социалната работничка, поредната в живота ми. Откакто съм в приемно семейство вече не ги помня - колко са социалните ми работници. В началото имаше една - мило си говореше с мен, питаше ме как съм, но като пораснах, ме забравиха. И нея вече я няма.

От няколко години не са ме питали нищо.
Не съм се срещала със социален работник, който да ме пита как съм, какво правя, какво ще правя. Имам ли планове за бъдещето. Имам ли идеи за работа. За университет.

Не ме поздрави никой от социалните ми работници нито за отличния ми успех, нито дойдоха на бала ми. Нито пък в последния ми ден в приемната грижа се поинтересуваха за мен.

Чувствам се като папка, като досие, като приключен случай. Чувствам се тъжна. Слава Богу, Цвети, приемната ми майка е страхотна жена и цялото семейство ме подкрепя много. Бях принцеса на абитуриентския си бал, имах изпращане с приятели. Беше невероятно.

Днес официално не съм в приемното си семейство, въпреки че съм.
Живея при Цвети, защото те не ми стегнаха багажа и не ме оставиха на улицата. Цвети ми помогна много - да кандидатствам за университета, беше с мен навсякъде. Сега не съм в приемното семейство на документи, но винаги оставам в сърцата им. И те в моето.

Благодаря на този, който е измислил тая дългосрочна приемна грижа, защото израснах в любящо семейство, което ми даде всичко - любов, внимание, обич и в същото време продължих връзката с моето биологично семейство, което за съжаление не може да се грижи за дете, тъй като самите те имат нужда от грижа и подкрепа. Благодаря на приятелите от НАПГ, за това, че с младежките лагери ми показаха, че не съм само аз в това положение. Запознах се с много младежи от цяла България и създадох приятелства за цял живот. Благодарение на Кики и Митко (хората, които работиха с нас), аз придобих повече самочувствие и увереност. Благодарение на НАПГ аз живях в едно голямо семейство, което ми показа, че не съм и никога няма да съм сама, а повярвайте - това един от големите страхове на приемните деца.

В ученическите ми години аз бях упорита, целенасочена и мотивирана.
Това не остана незабелязано - получих стипендии и сега кандидатствам във ВУЗ по-спокойна за утрешния ден. Но не само това е важното. По-важното беше, че не само моите приемни родители, но и хора, които не ме познават, оценяваха труда и възможностите ми, а това ми даваше още повече сили и увереност,че съм на правилния път.

И така до днес, когато се дипломирах с отличен успех. Благодаря на моята първа учителка Даниела Райкова и на всички други, които ми дадоха основата. Благодаря на моите преподаватели в ПГТ “Михалаки Георгиев”, в това число Мирела Михайлова и г-жа Манджукова, които ме подкрепяха и ми дадоха важни уроци за бъдещето.

Благодаря на всички, които бяха до мен през тези години. Благодаря и на тези, за които бях само досие.
Ще излъжа, ако кажа, че не очаквах поздравление или поне едно „честито!“ от хората, които работят в Институциите. Но това, че не го получих, ми показах каква не трябва да ставам никога. Със слагането на папката в архива, аз получавам свободата, към която всички се стремим. Въпреки, че ние, приемните деца, се страхуваме от тази свобода, защото често тя ни носи неизвестност и несигурност. Моето с институциите е нищо - сега, като пълнолетна, ще съм свободна, но много деца няма да бъдат - знаете ли, че има забрана приемните деца да бъдат снимани в детската градина, в училище, да се показват публично успехите им? “Законът” ги защитава! Много приемни деца не могат да излизат от страната, да ходят на лагери, на обмени, да видят свят...

Но, както и да е - това е минало.
Отново благодаря на моето приемно семейство, което ме отгледа и възпита, благодарение на което съм това, което съм сега. Те са хората, на които искам да приличам - борбени, всеотдайни, честни, обичащи, даващи. Те ме мотивират да продължавам напред, защото знам, че винаги ще са до мен и ще имам тяхната подкрепа и обич. А аз ще се постарая те да се гордеят с мен и да съм опора на моето биологично семейство.

Писмото е на Валя Ангелова, приемно дете от област Видин. Публикува се без редакторска намеса. Заглавието е на НАПГ.
Нагоре +

Още истории...