Възможно е: Сляп татко на незрящ тийнейджър и малтретирано циганско хлапе

Възможно е: Сляп татко на незрящ тийнейджър и малтретирано циганско хлапе

Важно е в коя кошара блее агънцето, а не кой го е родил. Така започва историята си Тодор. Прехвърлил с почти две години 50-те, Тодор е много активен и съвестен гражданин. Учил много. Психолог, журналист, писател и музикант, Тодор се грижи за това жителите на гр. Смядово да знаят какво става в малкото и тихо градче. Защото той списва общинския вестник и всеки ден говори по местната радиоточка. Най-добрият приятел на Тодор е кучето му. Куче–водач. Защото Тодор не вижда. Като хлапе Тодор е виждал животът и цветовете му, като юноша и млад човек е рисувал и се е наслаждавал на приказни картини. Но, когато станал на 9, загубил зрението на едното си око, а след 12-13 години и на другото. Няколко пъти бардът си е връщал зрението за известно време, но вече повече от 16 години единственото, което вижда е чернилката на нищото. Загубата на сетивото, макар и най-важното, според специалистите, не го съсипва и той започва да търси решения на трудната ситуация. Силата на словото, умението да говори, свири и пее, и разбира се, книгите, правят мрака не толкова тъмен. В съзнанието му оживяват много герои, а онези, които не вижда описва в своите книги.

Намираме Тодор Андонов и неговата съпруга Галя накрая на Смядово. Жегата е непосилна. Далеч от градския шум, почти до гората, направо в пустошта, семейство Андонови е спретнало малък дом, в който пристан са намерили две много преживели деца. 15-годишният Янко и две и половина годишният Анани са приютени от Тодор и неговата съпруга, за да получат нормално детство. А това е станало защото порасналите им три деца вече вървят по своя път и много им липсвал детски глъч. Жената на Тодор вижда и тя е основната отговорница за това къщата да е чиста и подредена, децата да са облечени добре, а храната да е вкусна и, понеже и двамата са заклети привърженици на природосъобразното хранене, полезна и здравословна. В това семейство, обаче, отдавна са надраснали материалните стремежи. Тодор изкарва мизерните 300 лева от труда си за общината и от това, че помага на деца с трудно поведение в смядовското школо. Съпругата му е на заплата за това, че се грижи за двете деца. Не се оплакват. Казват, че парите им стигат. И за техните нужди, пък и да помагат на двамата си студенти и четирите си внучета. Но топлината и неподправената обич, с която незрящия Тодор и съпругата му Галя се грижат за двете момчета, е показателна. Те растат сред книги, говоренето за музика и разбирателството...

Янко се появил в дома на Тодор и неговата съпруга в един зимен, много студен ден. Преди това той живял в общежитието на училището за слепи във Варна. А когато разпускали децата за ваканциите, Янко бил изпращан в дом за сираци. Не било никак лесно на момчето да се справя със сирашкия живот сред виждащи момчета. Често го биели, оставяли го гладен. Възпитателите се мъчели да помагат, но когато на главата си имаш 80, не можеш да се грижиш за един. През годините, прекарани в училището за слепи, Янко изостанал в развитието си. Уж експерти му установили отклонения от нормата и го диагностицирали, че е със степен на умствено изоставане. Точно тези експерти, обаче, не отчели, че детето няма как да не е с умствено изоставане, когато нито един възрастен не се е посветил на това невиждащо от рождението момче и не му е помогнал да опознае враждебния свят. Социалните работници от Областния център по приемна грижа в Шумен дълго търсили приемни родители за Янко. И намерили семейството на Тодор. Не се наложило да го предупреждават, че Янко е сляп, защото той и съпругата му сами пожелали да се грижат за сляпо дете. Още при проучването им ясно заявили, че няма по-добър партньор и приятел за един сляп  от друг сляп. Когато Янко попаднал в дома на Тодор и неговата съпруга, ясно се виждали следите от пренебрегването на слепите деца, както в дома за сираци, така и в училището за слепи. Главата му постоянно стояла силно наведена  до коленете. Цялото му тяло излъчвало страх, въпреки че се усмихвал и привидно бил много общителен. Никой не се грижил за това да научи момчето да се ориентира в света навън. Живял през целия си живот в защитената среда на институциите, той нямал никакви инстинкти за справяне в околната среда извън тях. Ако го хванеш за ръка, следва те, но ако го оставиш сам, няма да помръдне. Тодор започнал първо с простите неща. Когато го „виждал” да стои с наведена глава, той му напомнял да я изправя. Научил го и да си мие зъбите, както го правят слепите – да всмукне малко паста в устата и след това да работи с четката. В малката къща накрая на Смядово, слепият Янко може би хванал за първи път нож и вилица правилно. Преди това грабел като хищно кутре храната с пръсти, а супата – изпивал. С тази задача се заела с много търпение Галя и вече той се справя задоволително. В началото не спирал и да се клати – твърде обичайно поведение за изоставен и неглижиран човек, но и с този проблем приемното семейство скоро се справило. Къпането също се превърнало в удоволствие. Преди това лелите в дома или в училището изстисквали шампоан на главата му и го оставяли яростно да чеше с нокти главата и тялото, „за да се махне кирта”, а след това го поливали с кофа. Тодор много трудно успял да научи момчето, че къпането може да е удоволствие и да е приятно за тялото, и за него. 

Може би слепият Янко, като го настанили в приемното семейство,  се е надявал, че ще обичат само и единствено него, но там заварил появилото се малко повече от месец преди това дете на име Анани.  Момченцето живяло в бедно семейство, където освен, че не го обичали, много го малтретирали. Удари и крещене получавал малкия. Едва навършил годинка, а трябвало да свиква с това, че няма обич. Отгоре на всичкото Анани живял в мизерия в цигански квартал. Един ден социалните работници го взели от семейството му и след това го отнесли полуголо в къщата на Тодор и Галя. Първите дни момченцето било много уплашено. Всеки път, когато някой искал да го погали, той вдигал ръце, хапел и скубел, за да се защити. По тялото му още имало синини, които му напомняли, че обич не съществува. Първо го научили да прегръща, милва и целува. И любовта на детето към новите си мама и тати се отприщила... Ала най-трудно било за Янко, който, макар и на 15 години, разбрал, че и друг може да получи от обичта на Тодор и Галя. Едва не се разболял от ревност. Стигнал до там, че сядал в количката на малкия, само и само да бъде забелязан. Тази ревност продължила немалко време. В същото време Янко много се страхувал от зрящото дете. Привидно било да не го нарани или удари, но всички знаели, че ставало дума за страх да не бъде изоставен отново. Много усилия положили приемните родители Тодор и Галя, за да намерят златната среда в грижата за двете момчета - толкова различни и като възраст, и като нужди. Но с времето всичко се наредило.

На тръгване от малката къща на края на Смядово оставяме Тодор и Анани-Банани да се прегръщат и целуват, Галя да се суети около изпроводяка на гостите. Янко слуша любимите си предавания по радиото. Като енциклопедия е тийнейджърът – да го бутнеш насън и може да ти каже цялата програмна схема на радиата и любимите си водещи. А Бруно, който е очите на Тодор, чака своята порция обич от него и да се разходи на воля навън с приятелката си - дворното куче Лиска...

2011 г.

 

Нагоре +

Още истории...