За пореден път проверявам положението в детската стая. Да, със сигурност няма нито една гънка на чаршафчето. Всичко, което щеше да ти е нужно, е на точното си място.
Това е Денят. Най-сетне! Отлаган няколко пъти по различни причини. Денят, променящ няколко човешки съдби. Денят, в който за първи път ще те видя и докосна! Денят, в който аз ще те поведа по пътя към по-добрия начин на живот!
Имах оскъдна информация за теб. Знаех само името ти, възрастта ти и това, че за 11-те ти месеца живот, си живяла в кошмар.
Пътуването към теб беше дълго… 70 км, а все едно 700. Сърцето ми биеше лудо, треперех, в мен бушуваше букет от емоции. Периодично чувах от соц. работнички „Спокойно, ще се справиш! Сигурни сме!“
Пристигаме. „Любезните“ лелички ни посрещат. Търсех те с поглед… Дали ще ме харесаш? Исках по-бързо да те отведа оттук, от мрачното помещение миришещо на дезинфектант.
Открих те… там в ъгъла. На олющено дървено столче, вперила поглед в Нищото. Исках да се затичам и да те прегърна, но пристъпвах плахо. Не исках да те уплаша.
Приличаше на парцалена кукла (ти и толкова тежеше), която някой непослушко е влачил през прахоляк и локви. С безформена главичка и големи тъмни очи, без никакъв живец в тях. Пожелах сама да те преоблека. Вдигнах те и ти вкопчи ръчичките си в косата ми (до последно тя беше любимата ти играчка). Ръцете ми все по-силно трепереха и на ум се проклинах за това, че взех толкова сложен за обличане тоалет със всичките му панделки и копченца. Имах усещането, че всички са вперили поглед в мен и всеки за себе си ме оценява като приемен родител.
Някой беше изпял една песен…“Дългият път към дома“- „Променя се светът бързо и няма време за тъга…“
А там, у дома, те чакаше твоето ново семейство (макар и само приемно), което беше готово да ти даде много обич и закрила. Всички онези, на които ти даде много уроци.
Твоята приемна сестра, която научи, че сърцето на майката може да обича много деца, без да прави разлика между тях. Която малко по малко разбра, че децата са просто деца, без значение дали са с друга етническа принадлежност, или с увреждане. Единственото, от което имат нужда, е Обич. Когато ти наистина имаше нужда от много грижи и внимание, тя беше пренебрегвана, но вместо да се сърди, питаше как да ти помогне и тя. Защото осъзна, че трябват много усилия, за да бъде събрана отново една разбита човешка душа.
Очакваха те и твоите приемни баба и дядо. Спомняш ли си колко много ни подкрепяха в трудните месеци? А сълзите от радост в очите им? Да, наистина плакахме много, когато ти проходи. Толкова дълго чакахме този момент. Ежедневната рехабилитация и многото упражнения вкъщи в продължение на месеци дадоха резултат. Водех те по пътя на изцелението.
От един вегетиращ организъм, изостанал във всяко едно отношение, се превърна в малък бърборко, сияещ от щастие. Толкова беше прекрасна! Всъщност, ти си причината моите родители да пожелаят да станат приемно семейство.
Спомняш ли си любимата ни игра? Обичахме да се боричкаме 🙂 Благодарение на тази игра съм жива днес. Винаги ще помня онзи ден, в който ти докато си играехме, ме удари силно в гърдите. Заболя ме, сложих ръка на мястото и открих нещо, заради което се наложи да премина през всички кръгове на ада. Благодарение на теб, аз открих, че нося в себе си болест, заради която трябваше да водя битка за собствения си живот. До този момент те водих аз, от този момент ме поведе ти!
Ти и моята биологична дъщеря ме зареждахте с обичта си. Обещах ви, че ще се справя и успях, защото ме водихте вие!
Аз влязох в твоя живот, за да те спася, а всъщност ти спаси моя!
Автор: Цветелина Радулова, приемен родител, гр. Ловеч
