Аз съм Андрей, роден съм във Самоков през юли 2000 г. Отраснал съм в дома за деца в село Игнатиево. През живота ми са се случвали добри и лоши неща, от който помня само добрите, защото те ме карат да се усмихвам, когато се сетя за тях .

През краткия си житейски път, съм се запознал с много добри и мили хора, които до ден днешен са ми останали в сърцето. Първият, за когото ще разкажа, е господин Атанасов от дома. Него съм го запомнил с това, че почти всеки ден играехме футбол всички деца заедно.

За първи път отидох на море, когато бях на 9 години. Аз бях в една стая с Игнат, тя беше голяма, имаше собствен телевизор, баня, тоалетна и две легла, условията бяха супер. Исках да остана и да живея там. През повечето време всички си прекарвахме времето на плажа, или в някое заведение, или пък играехме на нещо, всички бяхме неразделни, никой не се отделяше, бяхме  една голяма сплотена група, защото за първи път от много време насам бяхме като останалите деца и никой не можеше да ни каже нищо.

Често в дома идваха хора от други градове, както и от други държави, те ни носеха много подаръци, те играеха с нас често, спомням си даже, че веднъж организирахме един турнир по баскетбол с тях. Също така, те ни представяха пиеси, който бяха много хубави,  имаше и учител по карате, той беше организирал един конкурс, на който аз заех първо място и спечелих купа, медал и колан.

Един от най-запомнящите ми дни беше, когато госпожа директорката ме извика в нейния офис, за да ми каже, че съм бил приет в  моето приемно семейство. Честно казано, разплаках се. Още на следващия ден те дойдоха да ме вземат. При тях вече живея от почти 3 години. Мисля, че животът ми стана по-добър. Започнах в ново училище, което много ми харесва, запознах се с нови хора и имам много нови близки приятели. След като дойдох да живея в приемното семейство, аз не изгубих връзка с моите приятели от дома, с тях редовно си пиша, споделяме си, разказваме си какво се е случило ново при нас, все едно не сме се разделяли. Даже един от моите най-добри приятели също отиде в приемно семейство. Много съм радостен за него. И знаете ли – ние сме си в един клас.

Един от най-хубавите ми моменти беше лагера, който организираха от асоциацията за приемна грижа. Нямах търпение. В деня на заминаването ми приемната ми майка ми помогна да си оправя багажа. Пътувахме цяла нощ, а после се случиха неща, които не бях очаквал. Разбрах, че има и други хора като мен – в приемно семейство и че не са само в моя град. Имаше толкова много момчета и момичета, които говориха за неща, които си мислех, че са се случвали само на мен. Румен, който отговаряше за нас, ни даваше различни игри, правехме много интересни неща, които помагаха да мислим, да говорим спокойно и да не ни е мъчно. Понякога се натъжавах, защото историите, които разказваха другите, бяха тъжни. Но станахме една голяма група и си пишем и още, знам че са добре. В четвъртия ден на лагера ходихме да караме кънки на лед. Беше много смешно, почти не се оправях, но не бях само аз. На петия ден всички ходихме на театър и гледахме една пиеса с участието на Захари Бахаров, на мен изключително много ми хареса тяхното представление. И беше много хубаво това, че никой не знаеше, че в залата има деца от приемни семейства, като останалите бяхме. Затова аз вярвам в доброто. Винаги се намират хора, които да помагат, но и ти трябва да даваш добро, казва приемната ми майка.

Националната асоциация за приемна грижа, в партньорство с Мтел, подкрепя младите хора в приемни семейства, като организира събития, кампании, обучения и инициативи, които да позволят на момчетата и момичетата да се справят с трудностите от изолацията в дом и да имат равен шанс с останалите. Заедно с bcause НАПГ предоставя годишна стипендия на ученици от приемни семейства.