Моето име е Борис. Аз съм на шестнайсет. Никога не съм имал майка и татко, така както останалите ми приятели. Цял живот ме гледаха баба ми и дядо ми. Дядо ми – велик човек. Винаги е бил за мен като баща, винаги ми е давал помощ, никога не ми се е карал. Но нито той, нито баба, могат да заместят майка ми и баща ми. Баща си не искам да видя. Той никога не се е интересувал от мен. Майка си искам да видя още веднъж – повече от всякога.
Преди няколко години не спирах да питам дядо Калин за мойта майка. И не, защото той и баба ми не са добри и не се грижат за мен, а защото исках да знам коя е онази жена, която ми е дала живот. Така, както Боби, съседът, с който ходим заедно на даскало, знае коя е неговата майка. Имам спомен за една жена, която ме гушкаше и целуваше, но която никога не бях виждал. Дядо ми най-накрая седна и ми обясни, че имам майка, че тя се казва Виолета и че сега си има ново семейство, нов мъж и нови деца. Истински ме заболя от това, че нейния живот е продължил без мен.
Когато дядо ми каза тази новина, не спирах да се чудя с какво съм заслужил това? Защо майка ми е решила да ме роди, като е знаела, че няма да съм й нужен повече? Нима аз не съм бил достоен да стана част от нейното семейство и от нейното сърце? Много мислих над тези въпроси и продължавам да се чувствам понякога много тъжен. Започнах да търся причините за това, че майка ми не ме иска в мен, защото, за да стане така, сигурно аз съм виновен.
Дядо Калин убеди майка ми да ида да уча за известно време при нея в Бургас. Нямах търпение да дойде този ден. Две седмици преди това бях подредил багажа и само вадех нещата от сака и ги пренареждах. Не спирах да говоря на баба ми колко съм й благодарен, че ме е гледала и че ще се върна отново, а старата жена плачеше и ми говореше колко е важно аз да съм щастлив. Когато се качих на влака, почувствах необяснима тъга по дядо и баба, които до последно ми махаха на гарата. Отидох при майка ми и нейното ново семейство. В началото всичко беше наред. Всички си живеехме заедно, аз помагах на майка, на новия й мъж, понякога се грижех и за техните деца.
Но един ден нещо се счупи в мен. Осъзнах, че каквото и да правя, както и да се старая да бъда добър и грижовен, колкото и да се опитвам да имам майка, Виолета не е моята майка. Нямах сили да я попитам защо ме е оставила на баба и дядо. Отвътре започваше да ме мъчи и да ме тормози мисълта за това, че никога няма да бъда нейн истински син, част от нейното сърце.
Вече не ми се ядеше. Не ми се пиеше. Не ми се говореше с никого. И ми стана добре така. Знаех, че не е нормално да не ям нищо и да не пия, но ме беше стегнало в душата и яденето и пиенето на вода ми бяха последна грижа. Беше ми достатъчно да лежа в леглото и да гледам в една точка. Вечер, когато всички заспиваха, в главата ми ставаше бяло и пусто и само мисълта, че може би цял живот не съм бил желан, оставаше там. През цялата нощ мислех само за това кое не ми стига, за да се почувствам истински щастлив… Не ми се говореше с никого.
Един ден дядо Калин дойде. Видях съжалението и страха в очите му. Бил съм отслабнал ужасно, бил съм безпомощен… Нищо не можеше да се сравни, обаче, с това, което чувствах.
Закара ме в болница. Бях се примирил. Сложиха ми някакви балони с течности над главата. През едно маркуче виждах как ми вливат истинска кръв…
После ме заведе в София. Там един лекар започна да ми говори като на син. В началото не ми се говореше, но той беше толкова мил, че нямаше как.
Напоследък се чувствам по-добре, защото два пъти на седмица у нас идва Силвия. В началото изобщо не ми се говореше с нея – тя беше непозната, която искаше да знае много неща за мен. После, обаче, и тя започна да говори за себе си, говорехме си разни различни неща и аз осъзнах, че с нетърпение я чаках. Не ходех на училище и само с нея си говорех.
Силвия ме научи да описвам това, което се въртеше в главата ми, и да говоря, когато съм тъжен. Въпреки предателството на майка ми, Силвия ме караше да говоря за нея, за това, което мисля за нея. Поолекна ми.
Сега ходя на училище. И то пак заради Силвия, защото тя ми каза, че каквото и да си мисля, каквото и да става, аз трябва да порасна силен и голям, а когато имам мое дете, ще мога да се грижа за него така, както винаги съм искал да се държат с мен.
Въпреки всичко, още си ми е малко тъжно. Другите деца не са сами, те са с майките си. А аз – с баба и дядо. Понякога се крия и плача за това. Никой не може да замести нито майка ми, нито татко ми. Колкото и да ме обича.
Борис е на 16 години, от ромски произход и се възстановява от тежката болест анорексия. Живее заедно с баба си и дядо си в село край Видин. Живеят бедно, но са от онази част на ромската общност, за която интегрирането в живота на обществото е много ценно. Боби е висок около 170 см. Когато отключва заболяването, тежи едва 40 кг. След посещението на психолога от Комплекса за социални услуги на УНИЦЕФ Силвия Славчева и интензивната работа с него, момчето започва бавно да укрепва. В момента е 65 кг. и учи в селското училище с помощта на ресурсен учител. Борис щеше да е незабележимо дете, ако дядо му не беше потърсил помощ от УНИЦЕФ и ако не беше мотивирал образователната система да помогне на неговия внук.
*Имената на Борис и неговото семейство са променени. Името на психолога е автентично.
