Документален разказ на една медицинска сестра, която е работила в дома за бебета в Дебелец преди близо 40 години.
Автор: Ружа Братанова
Новозавършила сестра, общ профил. От дирекция „Народно здраве“ ме пращат на работа в „Дом майка и дете“ в Дебелец. Ден първи. Назначават ме на вторият етаж, където са децата от 1 до 6 г. възраст. Все още мома, нямах никакъв житейски, нито професионален опит за работа с деца. Никакви инструкции, никой нищо не ми казва. Старите сестри ме гледат изпод вежди, едвам си отварят устата за поздрав. Чувствам враждебно отношение, като натрапена, но решавам, че със старателен труд и добро отношение ще предизвикам уважение и приятелство. Питам ами сега къде да вървя, посочват ми мълчешком една врата, някаква жена, явно от леличките ми махва: „Сестро, ела подире ми!“- и ме води…
В занималнята, на стената окачен режим на децата. Чета трескаво. Запознавам се с дневния режим на децата и се опитвам да си подредя в главата задълженията ми. Недочела още лелята ми подвиква: “ Сестрооо, не се мотай сега там да блееш по стените, ами ела тука, в спалното!“ Отивам по посока, откъдето ми вика и от вратата ме посрещат в хор детски писъци и ревове, а тя намила: „То там, туй дето го пише и е тъй, и не е баш тъй. Ще видиш! То туй там за началниците като дойдат на проверки да видят, че го има.“
Леля Верче заповядва да започвам да ги преобличам, през туй време дига, подмята, подхвърля деца из кошарките, кое си ударило главата в кошарата, кое се заклещило, опиканите дрехи на камара на пода, те пищят, реват, опикани до ушите, смърди на урина. Дава ми една камара чисти дрешки и ми посочва откъде да започвам: “ Аз ще оправя тези, ти онези!“
Отправям се към ъгъла и едно детенце ме дръпна за мантата и ме гледа с едни ей, такива големи красиви сини очи. Не плаче. Не можех да го отмина и почнах от него. Като се впи в ръцете ми това детенце. Едно такова живичко, русичко, слънчевичко и съдейства при събличането и обличането. Питам го, как се казваш: „Пърлев“! Леля Верче пояснява:“ Пърлев, на главната сестра любимеца, за туй е на нейната фамилия! Тя много го обича и кат няма работа го разнася с нея си.“ С руса къдрава коса, с едни наситено сини очи, с огромни зеници. Точно така съм си представяла ангелчетата…
Леля Верче пак ме подканя: “ Не се заплесвай по тоя, сестро, нали ти обадих, че той е на главната сестра, ами давай, давай, по- чевръсто, че времето хвърка, трябва да ходя да мъкна закуската. За 15 минути трябва да са преоблечени и да ги занесем в дневната, да им оправим леглата. Не доумявах защо тези деца реват, пищят неистово… Всяко дете, което започвам да преобличам отначало се дърпа, не дава да го докосна, но после се оставят да ги преоблека и пак почват да плачат. Почват да ме дърпат, не искат да ме пуснат. Нищо не разбирам от детска психология…
Пренасяме децата в занималнята, гледам от нея, по две на двете ръце.
О, аз така две наведнъж на едната ръка, че и още две на другата не мога. Нося ги едно по едно. Леля Верка промърморва: „Сестра, туй не са къщни деца, да се влачиш с тях едно по едно, ще ги носиш като мен, две по две!“ … Е, как две по две, бе, то туй да не са кокошки, да ги наловиш за краката и да ги носиш две по две. Вътрешно се бунтувам и си карам както си знам. Едно по едно. Показва тя къде стоят дрехите за преобличане на децата, ако някое се напикае да го преобличам, докато донесе закуската. И се почна…
Наобиколиха ме, дърпат ме за мантата и протягат ръце, всяко иска да го взема на ръце и да го гушна. Хващам едно, стиска се у мен, другите пищят и реват в хор… Те реват, аз рева… Стоя като пукал и се чудя що нямам още сто ръце да ги нагушкам всичките. Плачат и първи Пърлев, най- будният плаче и пикае. Грабвам го, вдигам на ръце, има специално място за преобуване на височина на гърдите. Като го взема на ръце, веднага се гушка и почва да се смее, преобувам, оня се търка у мен като коте и не се пуша. В краката ми всички почват да пикаят колективно… Преобувам, пускам на земята, то почва пак да пищи и да протяга ръце… и тъй наново преобух всичките, докато дойде леля Верка и ме емва от вратата:
„Абе, сестро, ти как я мислиш таз работа с туй бельо? Че то туй бельото за цял ден, ти го овърша за половин час!? Няма да ходя аз цял ден нагоре надолу и да отварям работа на пералнята, че те онез долу и те имат капацитет!“
Ха сега, де! Пералнята имала капацитет… а децата пък имат нужди.
Ядосаната ми леля Верка, с рутинни движения, цапва три баки с храна на масата, нахвърля столчетата в полукръг и заповядва: “ Сестра, ти си ги дооправяй столчетата и слагай децата на тях, аз ще разсипвам храната. Подхвръля ми един топ лигавчета, и ме подканя:“ Айде, айде, сестрооо, по- бързо! Не ги връзвай, да не губим време после да ги развързваме, само ги подпъхпавай и ги мятай по столовете, няма време за лигавщини!“.
Всичко това става за няма 2 минути.
Повече време отнема да го разказвам. Децата с лигавчета, седнали на столчетата в полукръг, тишина. Забелязах, че като се появи леля Верка децата онемяват… Мисля си познават я, обичат я, аз нали съм нова, ще трябва да съм по-търпелива, докато ме възприемат. Появява се първото метално канче без дръжка, което детето трябва да държи с две ръчички. Пързаля леля Верка пълните канчета по масата към мен, аз да ги развам на децата. Пипвам първото, олеле, то пари, не се държи. Леля Верка командва: “ Айде, айде, сестрооо, не се пипкай! Вземай едно лигавче като ти пари и ги раздавай, имаме 15 минути да ги нахраним и да ги туряме на цукалите!..“
Гледам умно и се чудя тая чевръстата дали да не й взема черпака, аз да разсипвам храната, както трябва да бъде и аз нея да командвам, а не тя мен, ама нали съм нова, че и сефте в детско заведение, неподготвена…трая, обаче… как да тикна в ръцете на децата горещите канчета, като самата аз не мога да ги пипна, защото парят!? Стоя до леля Верка и много тихичко й казвам: „Лельо Верче, когато канчетата изстинат и бъде възможно да се пипат ще ги раздам на децата!“ Ехее, че като се развърша оная ми ти леля Верка… Грабва по 2-3 канчета наведнъж с две ръце, с пръстите вътре и ги тика в ръцете на децата, които отново се разпищяват и си изпускат канчетата на земята…и всичко плува в чай и попара, че като побесня оная ми ти леля Верка, че като отвори устата: “ Ти, ма, сестро, къде си мислиш, че се намираш?! То туй да не ти е у вас, да не са ти твои тез деца, тук се работи като на конвейер, няма време за лигавщини!“
Брей, таз дума лигавщини заместваше думата правилно.
Хукна на някъде, домъкна една кофа с парцал забърса старателно…ритна масата с баките, домъкна две колони гърнета, едно в друго и почна като на боулинг да ги мята в полукръг и пак: „Сестрооо, не ме гледай, ами им махай лигавчетата, изувай им гащите наполовина, до коляното и ги мятай на гърнетата.“
И показно, леля Верче с дясната ръка хваща лигавчето и яко забърсва личицето от ухо до ухо (като гледах и ми прималяваше, баси яката селянка, все едно на мъжа си гърба търка), с лявата развързва лигавчето и го мята в коша. Хваща детето с дясната ръка, туря ляв крак на столчето, мята детето по корем на левия си крак, с лявата ръка го държи, с дясната му дръпва гащите, с отработено движение го мацва на гърнето, което ритва с крак и детето по паркета с гърнето лети в обратна посока, да е далеч от баките с храната и подхваща следващото. Летящото дете с цокала разперва ръце, чува се само едно „хълцук“, лапа си пръста да го смучи и почва да се клати на гърнето…
Отивам при детенцето, леля Верче вече ритнала следващото и ми казва: „Сестра, махни се от там, да не ми пречиш! Гледам си секундарника на часовника. Рекорд на Гинес.Това са повече от 20 деца. Започвам да ги броя, още не знаех бройката. За по-малко от минута леля Верче събра лигавчетата, изу гащите на децата, и ги намята на гърнетата и с крак ги подреди в полукръг и ме подканя: “ Айде, сестрооо, че имаме само 15 минути! Колежките ти вече закусват, ний с тебе тука само се мотаме! Те имат да стоят 15 минути на цукалите, аз през туй време ще занеса баките в кухнята, че трябва пък онез долу обяд да приготвят. Ти ги варди тез тука, че някои си бъркат в гърнетата и ядат!“
Изчезва леля Верка, аз пак чета дневният ред на стената, гледам си часовника…А бе, тая какви ми ги плещи? Все по 15 минути сме имали, все сме изоставали, на стената си пише, кое се върши за половин час, кое за час… не беше дошло още време за закуска, а тая овърша на две, на три и все ме пришпорва нямало време. Обръщам се, наистина децата си бъркаха в гърнетата и си ближеха пръстите…Малей, ужас!!! Грабвам първото и на мивката. Измивам уста, ръце. Връщам го на гърнето…Ми те всичките почнаха сякаш нарочно да си бъркат в гърнетата. Грабвам следващото пак на мивката, мия, чистя…на 15- тото се разревавам, писват и те…леля Верка пристига и пак ме емва: „Абе, сестра, аз нали ти казах, че си бъркат в гърнетата и си ближат ръцете, кво си ги замила? Да си седят тъй като им харесва да си ядат лайната! Ти, ако си мислиш, че цял ден само гащи ще сменяш, че то само на теб пералнята не мое ти надви!“ Намила леля Верче, събирайки цукалите, и мърмори, коя е била вчера цял ден дежурна, че тъй ги натъпкала тез деца, я, глей кви лайна насрали… сега цукали имам да мия, до дома трябва да прескоча, да нахраня гадовете, да закусвам, ти върви да си видиш колежките!“
Врътва се чевръсто и се измита.
Стоя като ударена мокър парцал по главата, в ушите ми кънти гласа на леля Верче, а децата се скупчват около мен и ми прегръщат краката, протягат ръце да ги взема, и плачат. И пак почват да пикаят едно през друго. Каква закуска, кви колежки, аз не знам, аз къде съм, камо ли другите? Абе, тез деца май нарочно правят, за да ги взема на ръце, да ги гушкам…сухите гащи свършиха, тез ни чай пиха, ни вода, откъде я вземат таз пикня? Всичките съм ги преобула таман по 3 пъти за няма два часа. Наблюдавам ги, те се надуват нарочно…само и само да го взема в прегръдката си…Боже, мили, аслъ аз не знам къде се намирам… Надух гайдата и аз, колко сме ревали така… не знам, ама си отревахме с дечурлигата… Седнах на един стол, те покрай мен, гледаме се в очите и плачем ли плачем…по едно време виждам, че има приготвени шишета с биберони и вода. Тикнах им по едно шише в ръцете, да смучат и дано млъкнат, че ми бръмна главата и не знам какво да ги правя. Захапаха бибероните, клатят се като пингвичета и се умълчаха. Ставам от стола, те по петите ми, досущ като патенца, само че се блъскат и бутат, всяко иска да е до мен, да го държа за ръчичката… Гледам ги тези малки пингвичета как се клатят с шишетата в ръчички и се чудя защо тези деца така се клатят? Пристъпват от крак на крак…
Към 9 и половина се появява леля Верче и от вратата ми вика: “ Сестра, ма ти кво правиш, ма?! Още не си закусила, кафе не си пила, бягай да изпушиш една цигара, аз ще постоя при децата! Олеле, сестроо, к,во си направила, мари!? Що си им дала шишетата с водата, че те не се спряха от сутринта да пикаят, бельото свърши, кво ще ги правим като почнат сега пак да пикаят? Ама, сестро, с теб таз работа как ще я караме, мари, ти от дума не разбираш! Я, глей, сухи гащи няма, тез пък копелета сякаш нарочно правят!“, че като заплющяха едни шамари…
Викам си на ум, ако аз й изплющя на тая селянка един шамар, утре къде ли ще работя и кво ще ям!? Не третият шамар я хванах за ръката и й рекох: “ Лельо Верче, удари мен, остави децата!“ Леля Верче ме гледа и най- нагло ми вика: „Че то ти, че си за бой за бой си, ама аз няма да съ разправям с тебе, ей сега ще ида при главната лекарка и ще й обадя кви ги вършиш! То, тебе, зарад туй никой никъде не те ще… Ти кво мислиш, че като си от града, че на село не тъ знаят ли?! Че ти за ква съ мислиш, ма? Дето си била все болниците си оправяла, ама тука удари на камък да знайш! Хич не си познала. Ти, ако си мислиш, че тука ще ми правиш твой ред, че ще оправяш хората – забрави! Ей го де спира рейса и от дет си дошла…“
…Охо, характеристиката ми била дошла преди мен, даже била разисквана с персонала. За туй ме гледали изпод вежди още от сутринта.
О, небеса, цигара! Пуша, мисля и се чудя как ще я работя аз тази работа. Не съм за тук, ама никак… Нито някоя колежка, ни лекар, ни никой нищо не ми казва какво точно трябва да върша, как? Пуснаха ме на автопилот при някаква простакеса да ме командори и после ще рекат, че съм некадърна… Да, де, ама аз съм общ профил, а не детски. Държавен стаж и практика съм карала в отделения за възрастни и с деца никога не съм си имала работа. Даже с кукли не съм играла…
И така до вечерта ритуала с баките, канчетата, цукалите се повтори 3 пъти. На обяд леля Верче много чевръсто с по едно гребване от трите баки: супа, второто смляно на пюре, десерт наведнъж в едно и също канче. Учудено питам защо така и трите яденета в едно, тя пак ми отговаря: „Сестра, тез копелета не са ти деца, туй не са къщни деца, не разбра ли!? У вас гледаш едно, както трябва, тука, ако се подпреш да ги храниш едно по едно, деня няма да ти стигне! Следобедната закуска беше комай най-приличният момент, защото им даваха някакви течни кремчета, които не пареха и децата ги изгълтваха като пуйчета… Най- мъчителният момент- храненето. Изсипването на горещото канче по лигавчето и ревовете от глад, опарени и нахвърляни като крастави котета по цокалите, и после летежа по паркета с цукалото… Леля Верка на раздяла, вече по- кротка ми вика: „Спокойно, сестро, ще свикнеш, то тук не е като у дома. Те, тез деца не са като къщните. Айде сега, не се разстройвай, аз отивам да взема кофата с булашика, че имам кокошки, пуйки, патки и прасета да храня! То в началото е тъй, ама ще свикнеш… Айде, чао!“
В автобуса към Търново пътувам с друга колежка, с която през целият ден не се видяхме, защото тя беше в друга група, при бебетата. Там било по- спокойно, щото по цял ден спят и само им тикат шишетата с млякото да лочат и спят. Питам я защо храната се смесва на обяд, и тя ме светва: „Защото, ако се сипва поотделно, на всяко ядене канчето ще е пълно, нали? А тъй 3 в 1, само едно канче, и храната хартисва в баката и отива при кокошките и прасетата на леля ти Верка. Много е опасна и се пази и от сестра й, че оназ пък е, хептен си ебала мамата. Тия двете въртят целият дом, барабар с главната докторка, щото й мъкнат патки и пуйки, за Нова година цяло прасе и си правят квото си наумят. Не се разправяй с тия каки. Не ги гледай, че са прости селянки, хитри и подли са за цяло село! Тия двете каквото кажат в дома, туй става! Мъжете им ходят да работят на докторката на къщата, насам й карат килимите, чаршафите, перат долу в пералнята, шивачката й шие тоалетите…абе, стой пък гледай. С никого нищо не коментирай. Гледай да ти върви заплатата и си живей живота!“
Баф тъ у в живота, слушам я, а сълзите ми като реки… Прибирам се и звъня на колежка от детството, расли сме заедно, която е детски профил и я питам с какво се занимават децата през деня, когато не спят. Тя ми вика: “ Руже, ти нали можеш да свириш на акордеон, сигурно имат там такъв. Свири им, пей им. Чети им приказки. Деца като деца, играй си с тях, сигурно има игри по шкафовете, порови, потърси – все ще намериш нещо! Те, лелите ги крият, щото после трябва да ги събират, ама нали ти си сестра, ти казваш какво и как да се прави“…
Да, ама не!
То тъй по учебниците, ама на практика, съвсем друго. Цяла нощ не можах да мигна да ги мисля тез мискинчета. Еврика!!! Сетих се. Тези деца не могат да говорят! През целият ден само Пърлев казваше мама, всичко друго не говори, а реве и мучи, и се клати. На тези деца не им е говорено.
Ден втори.
Грабвам една книжка на Шарл Перо и хуквам през глава към автогарата. Стори ми се, че автобусът едвам пъпли. Нямам търпения. Набързо обличам мантата, тишина, някой ми викна по име, обаждам се и само като ми чуха гласа, че като ревнаха от спалното…
Боже, мили… търча аз при тях, те прави в кошарките, протягат ръце и плачат. Всяко иска да го взема…А бе, к,ви са тез глупости? Как е възможно, само един ден с тях и вече ги обичам! Имената им още не знам, но физиономиите им съм запомнила… Набързо ги обикалям всичките, едно по едно, прегръдка, целувка… Малей, не ме пускат. Стискат се о мен… Другите препират… Не мога да сваря да ги обиколя всичките… И им казвам: „Мамини рожби, златни, да се разберем. От тук нататък ще е така. Всяка сутрин ще посрещаме деня с прегръдка и целувка, нали? Сега взаимно ще се учим на търпение.“
Млъкнаха на мига, като им заговорих и слушат, ама по очите им разбирам, че нищо не разбират, но са впечатлени от говора ми. Ето какво ми е липсвало вчера, общуването. Вместо да им говоря, аз ревях повече от тях…
А туй за търпението беше най- великата глупост, която съм изрекла тогава. Аз трябваше да се уча на търпение. Те, завалийчетата от както са се родили, все са търпели да ги третират като животинчета. Започнах на всяко дете, докато го обличам да му говоря: „Дай ръчичка, дай краче, пъхни в ръкава, в крачолчето, на целувка, дай целувка, гуш..“ …и бегом при следващото…
Никой не идва при мен. Захващам се. Преоблякохме се, повеждаме се две по две за ръчичка към занималнята. Я, гледай ти, леля ти Верка главнокомандуващата, като я няма, как можело децата спокойно две по две да вървят, а не да бъдат подмятани на ръце и захвърляни като парцали… Гледам си часовника, всичко точно по графика на стената, хем съм сама, лелята я няма да помага. Него ден трябваше да бъде сестрата на леля Верка, ама не дойде жената, разболяла се, нямало кой да я замести. Ценен кадър. Преместих децата в занималнята, трябва да им оправя леглата, обаче няма кой да стои при тях… Отварям долапите, както ми каза Дочка, вътре пълно с най- различни играчки, за които вчера леля Верка дума не отвори.
Раздавам им играчките да се занимават, оставям вратата отворена да ги чувам и отивам да им оправя леглата. Връщам се, няма кой да донесе закуската. Няма телефон, няма кого да попитам какво да правя. Търча до бебешкото отделение – заключено. Чукам, хлопам – никой не отваря. Търча надолу по стълбите и намирам канцеларията на счетоводителя и на един дъх му разправям, че съм сама, че няма кой да донесе закуската. Той ми вика, ами като няма кой, иди ти. Ами къде е кухнята, показва ми, обаче забравя да ми каже, че има асансьор за храната и хуквам нагоре с баките по стълбите… хайде после за канчетата пак надолу, олеле, ами лигавчетата? Пак при счетоводителя- къде е пералнята? Обяснявам той търча натам, грабвам лигавчетата и пак нагоре. Ха, забравили да ми дадат черпаци за разсипване на храната. Айде пак бегом надолу за черпаци… Децата сами, безпокоя се за тях… Търча като коза по баир…
Разгеле, кротанчета, чакат ме.
Започвам да разсипвам храната в канчетата и все едно размахах диригентска палка, почва хора… реват, пищят. Бе, чакайте, бе деца, кво ви стана?! Що ревете, що пищите…Ужас. Хора на гайдите… Сипвам в канчетата за всичките. Започвам да ги раздавам протягат ръчички, ама канчетата вече не парят, щото докато съм търчала нагоре надолу няколко пъти, храната се охладила. Стискат здраво канчетата и от бързане да ядат ги изсипват по лигавчетата, прекалено високо ги вдигат и храната изтича по бузите им и на лигавчетата. Гледам в баката, има още. Няма страшно. Ще повторим упражнението с детето, което не се е справило. Пърлев, както винаги първи, научен, няма капка по лигавчето му, всичко си оплющяло детето. Гледано, на ръце носено, любимецът. Следващото реве, че се дере, всичката му храна по лигавчето, по земята. Сипвам му пак, и му помагам да си държи канчето и му говоря да не бърза, по-бавничко, по-спокойно, то спира, гледа ме, нищо не разбира, но усеща, че може и по- бавно да преглъща… Търпение, Ружке, децата ще се научат… и така едно по едно, бавничко, спокойничко опразнихме баката. Предвидливо им вързах лигавчетата така, че да могат с едно движение сами да си ги махат. Учим се. Едно по едно, вдигаме ръчичка, напипваме крайчето на връзката и го дръпваме. Ех, че забава, хареса ми. Че как няма да им хареса, като го няма оня юмрук на леля ти Верка в устата, докато му бърше лицето… Гледам си часовника, ехе, че ние сме отличници. Точно час за гърнетата. Нося ги аз, оставям ги на земята и им казвам:“ Хайде, сега всеки да си вземе гърненце, и да си направим колелото, аз ще Ви помагам да изуваме гащичките.“ Стоят и ме гледат и нищо не разбират, ни думица. Хващам ги едно по едно, давам му да си вземе гърнето, то само се сеща, че трябва да седне на него, и почва да си дърпа гащите…по- будните се втурнаха сами да си вземат гърнетата и всяко тича с гърнето към неговото си място, дето го е ритвала леля ти Верка. Я, гледай ти, как можело…Сами си се подредиха, някои направо с гащите седнаха, ама няма проблем… Събуваме, сядаме, тихо, кротко, спокойно, с целувка… Като седнаха на гърнетата и лапат и си смучат пръстите… При всяко, едно по едно, внимателно махаме пръстчето от устата, търкаме бузки, ха, ха, ха…вече се смеем, бе, кво знаете вие?
Събирам баки, канчета, лигавчета… хуквам през глава надолу по стълбите към кухнята и пералнята… Готвачката ме емва: “ Абе, айде, бе, сестро, пладне стана, кога ми ги носиш тез баки!? Ааа, по- чевръсто шъ го даваш, досега трябваше да са умити, стерилизирани. Как шъ я работим таз работа тъй!? „
Малей, и таз велика, ама не ми се разправя… „Извинявай, сама съм“ … и хуквам към пералнята. Давам лигавчетата, искам бельо, дават ми една камара и пак нагоре, че децата сами. Дали никой не е знаел, че леля в мойта група няма, че някой трябва да я замести, че съм сама, нова…Нито леля, нито сестра. Аз даже не знам къде е кабинета на старшата, даже не знам коя е старша, никой на никого не ме е представял, никого не познавам… Викам си: „Ружке, дишай дълбоко, говори и им пей децата, и кой квото не е свършил не е твой проблем. Няма да оправяш и таз болница, вече те предупредиха. Знаеш как е, карай да върви…“
Пак ги сварвам някои поомазани по муцунките с акуто..Пак се мием, чистим бършем и им обяснявам, че това не е хубаво, не се прави така и кви още глупости съм им редила, обаче като отваря уста да им говоря млъкват, слушат и ме гледат в очите. Вадя играчките от долапите и ги събирам на килима да си играт, аз имам да чистя гърнета…Оставям ги да се занимават, търча в банята… мия гърнета, надавам ухо да чувам к,во става оттатък… Връщам се… те не знаят какво да правят с играчките…
Сядаме на килима в кръг, поне това бяха научени и почваме да се учим как да редим кубчета. Стана им интересно… Всяко грабва кубче и строим Айфеловата кула…Пърлев, любимецът, вика „Айфел, Айфел“…Някои почват да повтарят след него – до вечерта почти всички казваха „Айфел“.
Времето, дето уж не стига на леля Верка, при мен се влачи, не върви пусто, гледам си постоянно часовника. Часовникът тик-така, времето спряло. Не ме свърта на едно място.. Кво да правим, какво…Пак ровя по долапите, търся акордеон – няма. Ами ще пеем. Да, де, ама кво да пеем, като аз една детска песничка не знам, освен: „Аз, съм Сънчо ида от горица, да Ви кажа лека нощ, Дечица“… еми, тази ще пеем, то много знаят кое е добро утро, кое лека нощ… айде…
Пея аз, те ме зяпнали като икона с отворени уста. Пея и повтарям все едно и също, щото друго не знам…Почват да мърдат устенца, а Пърльо надава глас, ехаааа, то славейче. Много вярно пее и само ме гледа в устата и повтаря думичките. Личи, че на това дете му е обръщано много внимание. Нали е любимец на главната. Пеем с Пърльо, другите си присламчват полека-лека… До обяд Пърльо вече пееше самичък. Другите бавно схващаха думичките, но се опитваха да пеят с него-все си беше нещо. Покрай обяда времето хукна… баките, черпаците, лигавчетата, гърнетата, децата почнаха да ми помагат. Проявяваха самостоятелност, от каквато са били лишени от Фюрерката леля Верче. Хайде по леглата. Преобличане, пижамки, завивки. Всичко живо в хоризонтално положение, лапат пръстите, аз им ги вадя от устата, те пак ги лапат. Абе, зъбки ще им никнат, не е хубаво да ги смучат…Викам си, чакайте сега, аз щи ви отуча. Хващам Шарл Перо и ще ги приспивам. Леле, майко, те като наскачаха прави на кошарките и ме зяпнали в устата. Хм, грешка. Почти заспали, аз ги дигнах като на театър. Хайде, махам книгата, пак ги тръшвам да спят, те реват, искат да им чета. Добре, бе, ще ви чета, ама лежете, не стойте прави…Не ме разбраха, натръшках ги пак, правя се строга. Тез деца, само от строгост разбират и се кротват. Приспах ги с мълчание и сърдитост, ама ме е яд на мене си, че не мога да ги науча от раз или пък аз не знам как…
Хуквам пак по стълбите с празните баки, готвачката още повече ядосана от сутринта ме подкарва пак: “ Айде ма, сестра, пак закъсняваш, че и празни баки ми носиш? Де е храната?! Сега ще дойде оня с Жигулата, кво ще му дам? Кво си я направила, да не си я дала всичката на децата да я изядат, ма? Че те тез ще изпукат, мари? Ще им се пръснат стомахчетата, те колко стомахчета имат, ти луда ли си, мари, ква сестра си ти, ма? Ще умориш децата…“ и в тоя момент виждам главната лекарка зад гърба ми, изслушала цялата тирада на фюрер номер 2. Гледа ме през очилата и ме пита: „Кой в момента е горе при децата? Как е възможно тъй безотговорно да ги оставяш сами на самотек!?“ Преди да успея да си отворя устата и да кажа, че съм сама, без колежка, без лелка тая ме запука на картечен откос: „Безобразен, безотговорен боклук! Да ми се махаш из пред очите, да си отиваш в групата, че ако стоиш тука още 1 минута и те уволнявам на мига! Нямаш работа в кухнята! Я, я, гледай ти таз, ма! Още не дошла и цъфнала в кухнята. Да не ти е стъпил крака повече тук, ясно ли ти е, боклук с боклук такъв!“…
Как не съм я оритала и таз свиня, ами съм си подвила опашката, измънквам: „Ясно!“, изнизвам покрай нея и нагоре по стълбите, и право при децата и чувам зад гърба ми как крещи хистерично по мой адрес…И пак плача от обида, безсилие, безпътица, отчаяние, омерзение… Това ли е животът, който ще трябва да живея? С такива хора!? Хора ли, идиоти! Как все така се случваше, че точно когато съм образцова да съм боклук в хорските очи? Когато трябваше да бъда похвалена, поощрена, аз бивах нагрубявана, обиждана, наказвана…Това не можах да го проумея никога през всичките ми 19 години работа в България.
Как съм могла да нахраня децата и да забравя за гадовете и прасетата на леля Верчи, хем Юлето ме предупреди, ама нали съм тъпа овца, образцова… Децата спят, аз бърша праха от долапите, сгъвам бельо, плача и мисля – ами като станат децата от сън, кой ще донесе закуската, аз не успях да кажа, че съм сама, че никой не качва храната горе, нито да сляза да я взема, нито пък да не ги нахраня…Надавам слух, оная долу тряска врати, крякат си нещо с готвачката, перачката и шивачката…Престрашавам се да сляза долу, докато още децата спят да я уведомя, че съм сама и че някой трябва да качи закуската на децата горе. Слизам, окашлям се да ме чуят, че идвам, умълчават се и оная ми ти главна докторка като ме вижда, че като почва пак: „Ти, на ква съ праиш тука, ма? Къде ти е работното място!? Марш обратно, че ако скоча тоз час щъ оскубя!“ Че как не посегна да ме оскубе, че тогаз щяхме да я докараме да някъде, ама както аз си знам! Не косата ми да оскубе, ами направо щях да й прегреза гърленцето…
Поемам дълбоко въздух и казвам: “ Д-р Колева, понеже съм сама в групата, ако обичате в 4 часа да осигурите закуската на децата, защото не мога да си напускам работното място!“ и се врътвам пак нагоре по стълбите, а тая след мен крещи: „Я, бе, гледай я тая, примадона! Дошла да ми нареди аз да й осигуря закуска на децата! Какво го правиш такъв боклук!? То не дошло да работи, то дошло на мен да ми нарежда. Сега ще звънна в дирекцията да й търсят друго място, тая не е за тука! Вие сте свидетели, напуснала си работното място и тръгнала да ми нарежда“… Мисля си ако тая още веднъж ме нарече боклук – ще я убия! Ще я убия и ръката ми няма да трепне!
А съм само на 24 години. Затворът ли е мойто бъдеще? Мълчи, Ружо, стискай зъби, нямаш пари, искаш да работиш, работи и мълчи… Ами закуската на децата? То ясно, че точно в тоя момент няма да ме изгони, защото ще трябва да дойде тя ги храни и да ги преобува, ако ше ме гони – утре ще е… ега най- много да напише заповед за уволнение с утрешна дата…
Вратата се отваря внезапно, показва се идиотката и просъсква: „Отивай да вземеш баката с храната! И по-бързо, докато съм тук!“. Стои на вратата, не помръдва, изнизвам се странично като глист и точно се измъквам и тая ме ощипва злобно по ръката и ми изкрящава: „Тичай!“
За миг се вцепених. Тая, ей сега, ей тук, на място я убих! Аз съм медицинска сестра Ружа Братанова, с бяла манта, с касинка на главата и някаква си разпасана хистеричка, която си носи бялата манта като наметало и турила слушалки на врата, да си ги носи вместо шалче…Причерня ми пред очите, тая крещи: „Тичай!“, децата се разпищяха…Те я спасиха! Дали нея или мен, не знам, но децата ме извадиха от вцепенението и хукнах по стълбите за закуската. Милите ми ангелчета, спасиха ме от убийство, което със сигурност щях да извърша, без даже да й обяснявам защо. Добре, че ме изчака горе, а не на стълбището, че само да беше тръгнала към мен, с баката по тиквата и щях да я ритам до долу, дето щях да й пригреза гърленцето и да рита като заклана кокошка… По мълчанието ми е усетила, че е опасно близо и си играе с живота…
Преобличане, сълзи, плачовеве, ревове, всички ревем… Това е положението.
Работата е тъжна, дами и господа!
Мнооого тъжна… и изведнъж Пърльо, разлива славейско гласче: „Аз съм Сънчо ида от горица..“ И ме гледа, чака да му подам думичките… плачем и пеем, пеем и плачем… „Аз съм Сънчо…“
Пренасяме се в занималнята, вече знаете упражнението… отикваме задължителната част и времето пак спира, а уж часовникът тиктака…Стоя като пън, нито ми се говори, нито ми се пее, не ми се яде, не че има какво, де, ами мре ми се, не ми се живее… Рева тихо, а душичките обикалят наоколо, кой се клати като пингвин, кой се щура, колко са ме накачулили, почва боричкане кой да седне в полата ми…
Айде, всеки по 5 минути…
Гуш и като усети, че се каня да го пускам на земята да вземам друго, че като се стисне през врата ми…Няма откъсване… Почват пак писъци, ревове… ама и другите искат и те реват и протягат ръчички, че кое по напред… Пърло най- активен. „Мама, мама“…брей, че като се научиха и другите, отвсякъде „Мама, мама“… Буца в гърлото заседнала, очите ми премрежени от сълзи, не мога да спра да плача, а те милват и вайкат „мама, мама“…
Как се забравя това!? Как?
