Моето име е Пламен. На 44 години съм.

В Шумен съм отрасъл. В циганската махала. Майка ми е строга жена. Научи ме на ред, дисциплина и на работа. Нищо не сме получили даром, всичко сами сме си направили. В нашата махала е по-различно. Сами се оправяме с живота и не е лесно, защото още са останали някои ценности от миналото. Ние, тука, не можем да имаме по-лоша къща отколкото съседът. Не можем и да се държим лошо, защото комшиите се познаваме и никога не се знае кога ще си потрябваме, за да си помогнем. Няма да забравя детството си, което, макар и бедно, беше много истинско. Ние бяхме много деца, но майка и татко винаги намираха начин да ни гледат. Не са ни делили от другите и винаги са искали от нас да станат хора. Майка много държеше да учим. Е, аз, защото си бях много палав, не учих повече от осми клас и хванах живота.  Да ви кажа право, не е лесно да се оправяш сам Ние, ромите, сме много сплотени хора, но  когато стане дума да градиш домакинство, родителите не помагат много. Поне моите. Майка каза, че като искам да имам жена и деца, трябва да се трудя и да постигна много неща, за да оставя нещо след себе си.

Срещнах жена си Галина насред центъра на махалата. Отивах да оправям колата на един приятел, когато видях това хубаво момиче. Тя ме заплени с нейната красота и честното и поведение. Нямаше кой да хвърли камък по нея или да каже лоша дума – беше гордост на майка си, защото беше се изучила, беше работлива и много честна девойка. Като се прибрах у дома, казах на моята майка и, не се мина много време, и ние се оженихме. Обичахме се криво – ляво. Както се обичат младите – в началото много пламенно, а после това утихва и иде ред на разбирателството и взаимната помощ. Родиха ни се три деца. После и те пораснаха, вече и внуци имаме.

Един ден майка ми, която повечето в махалата наричат баба Гюрга, рече, че видяла по телевизията много тъжни работи за децата, които си нямат родители. Аз бях чувал, че има такива деца и, честно казано, не одобрявах – как можеш да си направиш дете и да го оставиш?! А и, казват, много от тия майки били от нашите. Не знам точно как така, защото аз не мога да си оставя детето на държавата да ми го гледа. Нито хляб мога да хапна, нито вода да пия, нито сън да сънувам. То ще ми е тежко и много ще ме боли.

След като оженихме едната щерка, с Галина решихме да вземем  да гледаме деца. Малко се притеснявах. Не знаех как ще ме приемат тия деца, не знаех нито какви ще са, нито как ще им понесе при нас. Но баба Гюрга си държеше на своето: „Айде, бе, вземете, де. Млади сте, здрави сте, оправни сте. Където има за три, ще има и за четири, и за пет“. Така ни увещаваше жената и накрая кандисахме. А по това време по телевизията Ани разказваше много тъжни истории, от които на жената направо и се късаше сърцето.  Като показваха децата от нашия дом тука, ви казвам, в сърцето ни удряше всички. Ние имаме крави и аз знам, че като отделя телето от майка му, то тъгува, не се храни, слабее, а кравата и тя много страда.

Подадохме ние документи. Дойдоха социалните да ни проверяват. То не бяха проверки, то не беше чудо. Видяха, че имаме къща, че има място за много деца, ходиха да видят обора ни с кравите, купиха си кисело мляко от магазина, който имаме с жената, и се успокоиха. Не се мина много време и ни извикаха да ходим на обучение. Честно ви казвам, мислех си, че ще е загубена работа, но – не. С Галя даже си говорихме, че ние не сме знаели толкова неща за децата, които растат в сиропиталищата. Че и за нашите не сме знаели много. Там ни научиха да обръщаме внимание и най-малките неща, които стават с децата, които ще дойдат, защото това ги прави хора. Тогава се замислих, че в това, дето го казват, има доста истини. Сетих се за много неща от времето, когато бях дете, които са останали в сърцето ми.

Дойде заветният ден. Социалната каза, че има две деца в шуменския дом, които можем да вземем. Ние с моята жена направо летяхме от щастие по пътя. Как сме го взели това разстояние от махалата до дома, аз не помня. Само знам, че влязохме в една стая и ни ги доведоха. Големият се казва Илиян, а малкият – Сюлейман. Като ги пуснаха при нас, направо за вафлите се хванаха. И никакво внимание не ни обърнаха. Чак на четвъртата ни среща се отпуснаха, за да дойде време, когато си тръгвахме от дома, те да плачат. Не искаха да си ходим. И ние не искахме да си ходим. Беше ни тъжно, че ги оставяме. Не ни беше много трудно да го решим с Галина – ще ги вземаме тия деца. Двете братчета не знаеха, че са братя. Защото имаха разлика, от дома ти държаха на различни етажи.

Първият ден, като дойдоха у нас, много плакаха. Всъщност, тогава май те научиха, че са двама братя. Ние ги взехме един месец преди нашия празник – Гергьовден. Комшиите идваха един по един, носеха им сладки, играчки, подаряваха ни, като все едно бебе имаме, подаръци и ни се радваха. Вечерта всички празнувахме, че имаме деца. Не мина много време и децата станаха любимците на махалата. Където и да минеха, все ще се намери някои да ги спре, да ги щипне по бузите, да им даде бонбони. Аз още от първия път заобичах много големия – Илиян.  Много на сърцето. Всеки път като се затича, направо ми се разтапя душата. Галина много заобича малкия – Сюлейман. Той е като моторетка. Докато го видиш с края на окото и той вече е изчезнал. И двамата много обичат да се гушкат. Като се върна след работа вечерта, двамата ми се хвърлят и започват да искат да ги галя и да ги нося на ръце. Направо ме изпълват с такава сила и гордост, не мога да го опиша. Научиха се бързо и са големи шмекери, да ви кажа. Знаят, че са ни много специални и когато направят пакост или сгазят лука, нямам сили да им се скарам. Деца са. Да растат.

Когато социалните ни ги дадоха, да си ги водим у нас, в съда видяхме майка им. И много ми стана мъчно за нея. Оказа се, че заобичала някакъв, наш такъв, който първия път я излъгал, а втория-влязъл в затвора. Нейните родители са възрастни, а може и да не са одобрявали много кандидат-зетя, и са я оставили сама. Така тя оставила първо Илиян, а после и Сюлейман, в дома. Разбирам я жената, да ви кажа. Не трябва да ги съдим лошо, защото в тоя живот има много ситуации, в които не знаеш как да се оправиш. Затова е важно да има такива хора, като нас, които да помагат на родителите, на които им е трудно. Защото колкото и дома да е като детска градина, децата не са като другите. Ето, големия, Илиян, като дойде при нас, знаете ли какъв слабичък го взехме? Лицата и на двамата бяха хлътнали, бузки нямаха. Като голи птичета бяха.

Вече три месеца сме заедно. Много сме щастливи. Мира нямаме, но сме щастливи. Сутрин с тях се будим, вечер с тях си лягаме. Носим се на ръце – ту единия, ту другия, гледаме ги като наши. И не го правим заради парите с жената. Ние си имаме магазин, и фермата ни храни. Правим го, защото трябва да се подкрепяме, защото сме хора. А където сме отгледали три, ще отгледаме още. Защото ние искаме от тези деца да станат хора. Дано се намерят добри люде, които да ги осиновят, защото децата са идеални. Много са палави, но това им е детското. Още трябва да се грижим за тях, защото продължават да се клатят, както са го правили в дома. Трудно им е да свикнат, че ние няма да ги оставим и да ги забравим. Но ще им лекуваме детските душички.

Защото искаме тези две птичета да станат орлета. Да отлетят от това гнездо, за да дойде време, в което самите те да заобичат деца, както ние тях.

© UNICEF,  2011 г.