Аз бях щастливо дете. Само липсата на баща до появата на втория ми татко ми тежеше много. Но пък баба ми и дядо ми бяха един път. На село беше много весело и забавно. Бяхме голяма банда – повече от 30 деца. Събирахме се, разказвахме си истории, играехме на карти по нощите. Бабите и майките ни, като изкарваха по един сън, по нощите ни прибираха. Много се забавлявахме лятото, когато се прибираха бостаните. Всички дворове бяха пълни с дини и пъпеши и през нощта бандата от хлапета излизаше и започваше голямото замеряне с дини. На сутринта кравите, които отиваха на паша, закъсняваха за полето, защото по пътя си намираха вкусна храна. А повечето от нас – пердаха. Правехме си и театри. С парите, които събирахме, купувахме сладолед за най-ревностната ни публика. Редовно ходехме на една могила край селото и си правехме къщички от клони, слама и листа. Отивахме рано сутрин и се прибирахме по залез, като не оставахме гладни, защото преди тръгване пълнехме чантите с домати, сирене, краставици, дини.
Аз съм приемен родител, защото знам със сърцето си, че това, което правя, помага. Виждам го в постиженията на приемното си дете.
Постижение за нашето приемно семейство е, че успяхме на научим нашето приемно дете да бъде състрадателно и толерантно и да носи отговорност за постъпките си. Но гигантското ни постижение е, че го научаваме и до днес да споделя чувствата си и да изразява мнение. Малкият вече знае, че може да играе на воля, да гледа детски филмчета, да ходи заедно с нас на концерти, театър, тържества, но и да прави бели, които го учат, че правилата са важно нещо, но понякога могат да бъдат нарушавани, за да се случва детството. Но най-вече малкият научи какво е любов, да обичаш, да се довериш и да бъдеш закрилян.
Според мен, за да стане детството ценност у нас, трябва всички да не забравяме, че и ние сме били деца – период, в който сме натрупали съкровища за своето бъдеще. Не бива да губим умението си да съпреживяваме с децата ни, да чуваме какво ни казват, но и да действаме. Имам си и любим цитат на поетът Р. Томас, който казва: „Нека се опитаме да се покатерим отново по дървото, мушвайки се в къщичката на детството, да уловим отново танцуващите мисли и чувства от това време. Когато си го спомним, може да успеем да помогнем на своите деца да намерят пътя към собствения си скрит център, да танцуват и играят отново в безопасност там, „където животът все още спи в пъпка.“ За това – трябва да сме добри родители, защото детството оставя следи в бъдещето на децата ни.
