Една история, която някога ще се случи…
На всичкото отгоре беше и умен. Ти да видиш! Много жени по света си мечтаят за подобен момент, а на мен ми се случи, и то на стари години. Огледах тържествуващо стъписаните възрастни наоколо, които си бяха глътнали езиците от недоумение. От първия ден на постъпването ми в дома се опитвах да обясня на „наборите“, че имам много деца, но са пръснати по света и един ден ще дойдат да ме видят – всичките вкупом. По ироничните усмивки разбирах, че повтарям най-тиражираната версия тук, но какво друго им остава на тези от „третата възраст“, освен да си помечтаят… е, и да поизлъжат малко. Никой не ми вярваше. На ти сега „старческа деменция“! На мен ми се случи! Ха, ха – коментар! Беше неоспорим факт. Едно от децата ми подаваше ръка, за да ме заведе до прозореца, от който се чуваха скандиранията на останалите и техните семейства. „Хепи бърдей ту ю… „.
Какво му е хепито на бърдея, когато ставаш на осемдесет, не разбирам? След определена възраст, вместо поздравления, би трябвало да се поднасят съболезнования, но пък си струва да видиш най-скъпите си, събрани на едно място от всички страни на света. В твоя чест!
„Аз водя!“ – чух отново подканящия глас и погледнах протегнатата към мен ръка, придружена с красива, насърчителна усмивка. Всичко се завъртя и някак се пренесох в същата тази ситуация, но думите „аз водя“ излизаха от мен и протягах ръка към него – четиригодишното хлапе, което след кратко двоумение пъхна крехката си ръчичка в моята и направи своите първи крачки извън дома за изоставени деца. Очакваше го необятната действителност на неподозиран от него свят зад оградата. Много пъти по време на напасванията заставаше на същото това място, но не можеше да го прекрачи. С тъга и примирение се вглеждаше в стар, жълтеникав бус, изоставен на паркинг до съседен блок и казваше „Искам там!“. По-далеч погледът му не стигаше и нямаше съмнение, че целият свят свършва точно там – до жълтеникавия бус.
„Аз водя!“ – хванах ръката му и никога повече не я изпуснах, докато не укрепна като самостоятелен и силен мъж.
Така стана и с останалите ми приемни деца. Сега са семейни, уверени и щастливи… и пеят „хепи бър-дей“ пред прозореца на старческия дом…
„Ти водиш!“ – гласът ми прозвуча приглушено и далечно, като в логото на мобилен оператор. Подадох му треперещата си ръка, за да ме отведе до прозореца, където можех да видя всичките си деца… може би за последно…
Гледката беше красива. Струваше си. Светът отново се завъртя и полетя покрай мен с неописуема скорост. Летяха детски усмивки, кукли, колички, сълзи, ожулени колене, безсънни нощи, раздели, телефонни разговори, снимки, сирена на линейка, пак усмивки и пак сълзи и… О, Господи… Ти водиш…
Автор: Мария Благоева, приемен родител
