„Хайде до магазина, Цвети, моля те. Да си вземем нещо сладичко!“, писука четиригодишната Криси край своята приемна „мама“. „Мама“ сега не може да излезе, защото готви, и се оправдава с липсата на парички и, че трябва да се ходи чак до банкомата. След минута малката се връща, стиснала малкото си портмоненце: „Аз имам пари, Цвети. Нали си събирам!„. Цвети обяснява как не е съгласна нейните парички да се харчаxт за общи неща. „Цвети, искам и аз да се грижа за теб!„, отсича Криси, докато Цвети е безмълвна.
Криси е на четири. Допреди седем месеца едва говори, но пита кой е умрял, когато види някого тъжен. Знае какво е линейка, патрулка, полицай… Знае също какво е да се прави секс (тъй като лежи в леглото до родната си майка, докато тя е с поредния клиент). Познава шамарите. Не е гушкана и често е оставяна сама и без храна. Разбира, че щастието е медицински сестри да я прегръщат и хранят редовно, докато е изоставена с туберкулоза за пет месеца в болница.
Седем месеца по-късно Криси разсъждава. И помни всичко, което в приемното семейство й казват и показват. А то е любов. За седем месеца се учи да приема и да дава любов. Разбрала е какво значи да се грижат за теб, както и как ти да се грижиш за семейството, наред с битовизмите да ползва тоалетна, да се къпе, да се храни с лъжица и вилица. Разгледала е първата си книжка, за първи път са я приспали с песничка… За седем месеца тя е извървяла дългия път от НИЧИЕ до НЕЧИЕ дете.
Името на Криси е сменено, защото законът ни задължава да я крием, заради нейния „най-добър интерес“. Всъщност, без разрешение на биологичната майка, която е някъде, неясно къде, Криси не може да бъде снимана в детската градина, не може и да се похвали приемната ѝ майка с нейните успехи. Цвети няма право да разказва историята на Криси, за да разбере светът, че като приемен родител не изтръгва „еничарски“ деца от плачещите им бедни майки, а спасява детството им от кошмара на лошата грижа, насилието и нищетата. Цвети няма право да покаже как за седем месеца сред любов и грижа онова свито, наплашено от всичко, физически и емоционално насилвано дете, без елементарни хигиенни навици, се е превърнало в малък мъдрец с изискани маниери.
Всъщност като приемна майка Цвети няма право на почти нищо, но има куп задължения. Тя е длъжна да научи Криси, че това не е нейното семейство, но трябва да й осигурява семеен уют. Тя е длъжна да научи Криси, че не може да й казва „мамо“, но трябва да я обгръща с майчина любов. Тя е длъжна един ден, когато Криси поеме (реинтегрирана) към старото или (осиновена) към новото си семейство (приемните родители често се молят за второто), да забрави, че е била в живота й, но как да се справи с раздялата, когато НИЧИЕТО ДЕТЕ вече е заело своето кътче в сърцето й?
Историята на Криси е историята на стотици изоставени, неглижирани, тормозени, насилвани български деца. Историята на Цвети е историята на стотици приемни семейства, спасяващи детството на тези деца. Приемните родители нямат отпуск, защото работят на граждански договори. Нямат право да се разболяват, защото не им се полага обезщетение при болест, а ще останат и без доходи, защото ще изведат приемните им деца. Системата позволява да останат с месеци без настанени деца, но не им позволява да получават обезщетение за безработица. Ако решат да имат свои деца, приемните родители нямат право на майчинство. Затова младите се отказват или изобщо не приемат да влязат в приемната грижа. На хартия могат да работят и друго, но на практика трябва да я напуснат, щом в дома им влезе приемното дете, нуждаещо се всекидневно от доказателства, че няма да му се случи нещо лошо и няма да бъде изоставено отново, както и от придружаване до различни специалисти, за да се преодоляват тежките дефицити в общуването, в поведението, в ученето – резултат на насилието и нежглижирането у дома. На фона на липсата на права и куп отговорности за детските съдби, приемните семейства всеки ден са принудени да търпят обиди, че са „печалбари“, „родители под наем“, „еничари“, „платени детегледачи“… Те вече нямат сили и се отказват… Отказват се не само младите, вече се отказват и пенсионерите. А нови не идват. И все повече НИЧИИ деца губят шанса да станат НЕЧИИ.
Националната асоциация за приемна грижа си е поставила нелеката задача от една страна да води непрекъсната битка за повече права за приемните родители и „техните“ деца, а от друга – да ги подкрепя, за да се справят те с последиците от сблъсъка между написаното в книгите и реалността. Да оцелеят сред отровния океан от негативизъм, в който потъват всеки ден. Да се справят с бюрокрацията, в която ги дави системата. Да ги мотивира да останат в приемната грижа. Да увлича нови приемни семейства за каузата. Защото спасеното детство дава шанс – за образование, за реализация, за бъдеще. Бъдещият младия човек ще работи, ще създава, ще плаща данъци и ще помага за образованието, реализацията и бъдещето на други деца, включително и на НИЧИИ деца, които ще станат НЕЧИИ.
