Когато мисля за детството си, несъмнено в паметта ми изгряват спомените за ваканциите и летата,  прекарани с приятели из тихите улици на квартала, скитането из вилната зона в края на града и дните на село. Можете ли да си представите група  момчета, с ръст малко над дръжката на вратата, с къси панталонки и раздърпани потници, с джобове пълни с размазани череши, ягоди или каквото  им е попаднало, дебнейки пазача на лозята да не ги види.

Ял ли е някой от вас  диня скъсана от бостана, без нож, без вода и кърпа на близо, а ако преди това сте брали тютюн, гледката е неописуема. Такива бяхме и ние –  малчугани, ръфащи парчета с неправилна форма, течащ сладникав сироп по бузите и дрехите, но пък си беше наше и беше безкрайно вкусно. Бяхме прашни, с изподрани ръце и крака от храстите, но невероятно щастливи от всеки миг и ден, прекаран на воля, без грижи, без велики амбиции и без притеснения и страхове. Още са пред очите ми късните летни вечери, игрите на „жоманка“, „рибка“, „обичанка“,  ами първите игри на „шише“… И тъкмо тогава се появи някой родител, чудно защо прибираха първо момичетата. Още помня първия подарен велосипед, който струваше половината заплата на родителите ми.

С  неразбиране и тъга по онова време гледам сега сина си, застанал пред компютъра, забил глава в някаква игра, която му „развивала рефлексите и бързото мислене“. И знаете ли какво направих! Един ден му купих  прашка,  подарих му я и му казах: „- Излез бе, момчето ми, счупи един прозорец, да дойде някой съсед да се скараме, да разбера и аз че имам син!“. А той, милият, не знае дори как се държи това чудо.

Аз нямам ценни мигове от детството, а цели дни и месеци, благодарение на спокойните тогава времена и несъмнено широко скроените родители, които са ми прощавали всички пакости.

Моето най-голямо постижение, като приемен родител е, че заедно с моята съпруга успяхме да възпитаме нашата приемна дъщеря така, както възпитавахме и нашите деца. Мисля, че успяхме дай създадем основа за изграждане на ценностна система, за стабилни критерии за добро и лошо, да изградим навици или общо казано да създадем ЛИЧНОСТ.

На мен ми стига това, че отраствайки в истинско семейство, а не в дом за деца, не само нашето, а и всяко друго дете, копира поведението и моралните норми на онези, с които живее.

Ние трябва да променим мисленето си за приемната грижа, но най-вече – за децата. Децата имат права и трябва да го разберем. Трябва да се започне от някъде и това е през законодателството, промяна на отношението на държавните институции, правоохранителните структури, и едва тогава – промяната на „обикновените“ хора. Когато уж обикновените видят, че ДЪРЖАВАТА е поставила детето на пиедестал и няма компромиси в спазването на правата му, мисленето ще се промени много бързо. Това се отнася за всички деца.

Аз не мога да се примиря с това, че малки деца раждат деца, без значение от етноса им. Има закони. Аз съм „за“ родителите, които не само не се грижат за децата си, но и ги употребяват и съсипват, да носят наказателна отговорност. Какъв родител си, ако не осигуриш на детето си храна, подслон и образование? Трябва да се забранят и браковете под 18 годишна възрат. Когато е налице умишлено убийство на дете, присъдата не бива да е друга, освен доживотен затвор. Много ми се иска да има и наказания за държавни служители или за всеки, който посегне на дете или не спази неговите права. Просто, защото децата са ЦЕННОСТ и имат права.

А аз съм приемен родител, защото обичам децата и им вярвам.