Моето име е Веса и аз съм майка на Исус, който е на 13 години.
Не му личат, нали?
Продължава да изглежда като малко момче в предучилищна възраст. Само че моето момче вече порасна. Откакто се е родил, не съм спряла да се грижа за него. Исус е едно от четирите ми деца. Той е специален – има детска церебрална парализа. Останалите са на 12, 11 и 10 г. Заедно живеем в едно заводско селище във Видин. Не ни е много удобно, защото делим етаж с други хора, банята и тоалетната са ни общи, но по-добре така, отколкото да продължам да живея онзи живот, от който спасих себе си и децата си.
Аз имах мечти. Когато бях малка, учех народни танци в едно видинско училище. Исках да продължа да танцувам, да продължавам да уча, за да стане от мен човек. Исках да не живея бедно, а да си осигуря приличен живот и да напусна града. Исках от мен да стане голям човек.
Съдбата, обаче, ми подложи крак. Бях на 16 и от две години излизах с едно момче от махалата. Аз не съм циганка точно – майка ми е българка, баща ми е ром. Живеехме заедно в махалата. Баща ми почина и останах сама с майка ми и сестра ми. Та, това момче, с което излизах, не прие моите идеи да продължавам да уча, както и че не исках да се женя. Една вечер той дойде у нас. Бях сама. Отворих му вратата, той ме подмами да изляза, хвана ме здраво, удари ме, счупи ми ръката, качи ме в колата на негов роднина и три месеца ме държа затворена при неговата леля.
Насилваше ме и така забременях с Исус. После ни намериха и щяха да го вкарат в затвора, но аз се смилих над него и оттеглих жалбата. Но той продължи да ме бие… Забременях с второто дете, а когато му казах, че искам да го махна, той ме преби жестоко. И после не смеех да му се опълчвам.
Моите деца не са плод на любов, но аз не спирам да ги обичам. Затова напуснах мъжа си. Избягах от него и сама, с тия две ръце, започнах да правя наш дом – за мен и децата ми. Докато си стъпя на краката, се наложи да оставя децата на седмично училище (дома за сираци в близкия град – бел. авт.). После, обаче, беше много трудно да си ги върна – оказа се, че е лесно да оставиш децата на държавата да ги гледа, но е трудно да си ги вземеш.
Тогава ми помогнаха много от Комплекса. Идваха у нас социалните работници, говореха с мен, питаха ме, помагаха ми, изслушваха ме. После, с тяхна помощ, аз си взех трите деца при мен. Сега с Исус си живеем всички щастливо, колкото можем. Не сме богати, имаме много проблеми, но не сме останали на улицата и имаме какво да ядем.
Исус е много специално дете за мен, защото знам, че винаги ще сме свързани. Той без мен не може. Благодарение на терапията и на помощта на хората от Комплекса, той е много емоционален, изразява чувствата си, вече ходи леко и расте. Най-важното, с което ми помогнаха хората от Комплекса е, че бяха до мен, когато никой не ми беше приятел, и че ми подадоха ръка и казаха добра дума за мен пред социалните, за да си взема децата обратно. И идват да ми виждат.
Макар и сама, с четири деца, аз знам, че няма нищо по-хубаво от това да си майка.
©UNICEF, 2012 г.; Автор: Александър Миланов
