Появих се на този свят на 19.12.1987 г. Животът ми веднага започна с екшън и борба за оцеляване в този живот. Наложи се бързо да науча – не всички се раждат с равни шансове за успех. Задачата ми беше да докажа, че всички могат да извоюват мястото, което искат в света. Непосилно нали?!
От бебе съм в чужди ръце, доколкото знам, съм била в Майчин дом, там съм оставена от биологичната си майка, но подробности не знам и до ден днешен. Спомени от детството имам от времето, когато бях настанена в Дом за деца, кв. Драгалевци. Там живеехме деца от 1 до 7-годишни, докато започнем нашето образование. В този период се е появявала майка ми, но са й били отнети правата над мен. Не е можела да ме извежда от дома, можела е да ме вижда само там.
Това, което пиша, го знам от възпитателите в дома. Имало период, в който директорката е позволила на майка ми да ме вземе. Аз се страхувах, не исках да ходя с нея, плачех и виках, но те й позволиха да ме вземе. Не исках да бъда с този човек. С нея бях в среда, която за мен беше чужда, и не се чувствах добре. Гледах майка ми като непознат човек, в душата ми нищо не трепваше. Мога да кажа, че не живеех в добри условия в периода, в който ме беше взела, изживях много неща като това да гладувам или да нямам ток, да нямам баня, където да се изкъпя.
Един ден дойде полиция пред врата и ни взеха с майка ми, отведоха ни при Тони – човекът, който беше дал на майка ми покрив заради мен. Той по професия е обущар. Не беше лош човек – така го помня, но той нямаше семейство и не знаеше какво е това да се грижиш и да бъдеш мъжът в къщата. Беше зависим от алкохола, докато живеех в жилището му, все слушах скандали, псувни. Това ме побъркваше, но никога не ми е посегнал, докато майка ми го е правила веднъж, затова че и казах, че не ми е майка. Но да се върна към разказа си. След като ни отведе полицията при Тони, ме оставиха при него, а майка ми я отведоха с полицейската кола.
Известно време живеех с Тони, той ходеше на работа, а аз на 8 години стоях по цял ден сама на баничка и тогавашните сухи пасти „Балканки”. Излизаше в 8 часа сутринта и се прибираше в 8 часа вечерта.
Имаше светлина и в този период, нещо, което ме правеше щастлива. Никога няма да забравя баба Ленче, тази баба ме хранеше и се грижеше за мен, аз си играех с нейното внуче Виктор, по цял ден стоях в тяхната къща, която не бе далеч от нас.
Един ден се случи нещо различно, не знаех какво е това да заключваш дома си и тогава да излизаш. Бях си в къщи, имах диня и се готвех да я хапна. Бях доволна и спокойна в онзи ден. Тогава чух, че някой се качва по стълбите, излязох и видях Лазар и сестра му – наши съседи, които бяха по-големи от мен. Семейството им беше много бедно и родителите, а и децата работеха, кой където и когато ги викнеше. Поканиха ме с тях да ходя да се къпем на бента на една река.
Аз не очаквах нищо лошо, не умеех да се пазя от хората, защото не подозирах, че е възможно да бъдат и зли. Не можех да се похваля с грижовни и любещи родители, но хората, които срещах, бяха по-скоро добри с мен, отколкото лоши. Отидох с тях и там се случи онова, което няма и не мога да забравя. Лазар се опита да ме изнасили. Не можех да се защитя, бях в Божиите ръце! Чудото за мен се случи и се спасих от насилието – появи се техният баща, който беше много ядосан. Лазар избяга и се скри в къщата, където аз живеех. Баща му го изведе и го наби. На никой не казах за случилото се, но когато го виждах, изпитвах странно чувство към него.
Междувременно, баба Ленче, тази толкова мила жена, взела присърце съдбата на едно самотно дете, беше отишла в кметството и споделила за мен. След няколко дни ме взеха от „Закрила на детето“, върнаха ме в Драгалевци. Аз бях вече за първи клас. Там стоях няколко месеца и след това ме пратиха в тогавашния дом „Ран Босилек” – там бяха деца от 7 до 18 години.
В дома ми мина животът – знаех и ада, и рая. Бях едно бяло хлапе с едни големи бузки, които всяка възпитателка искаше да мачка. Бях харесвано дете. Повечето деца бяха от ромски произход, българчетата се брояхме на пръсти. Попаднах в добри ръце, моите учители Цанова и Веселинова много се грижеха и даваха от себе си и за мен и за целия ми клас.
На мен много често ми носеха подаръци хора, които искаха да ме осиновят, но по онова време, докато майката не се откаже от правото си да бъде майка, нямаха законово основание да ме дадат на друго семейство – такива бяха законите. Съдба – не зная какво би станало с мен, ако други ме бяха осиновили. За добро ли щеше да бъде? Мисля си понякога и днес. Но и знам как се справих, какъв човек съм вече и не се чувствам зле, това е моята орисия – да се справям сама с подкрепата на добри хора.
Обратно към историята. Завърших 4-ти клас и трябваше да ни преместят, мен и другарите ми, в другото училище, което беше с нормални деца (а, вижте как го казах, не беше преднамерено, но го казах!) със семейства, за да ни приобщавали към нормална среда. Обърнахте внимание на наклонението, нали! В 5-ти клас много неща не знаех, като какво е класен ръководител, как така ще си нося учебници. Имаше лавка, но нямах пари за нея. Виждах как родителите на другите деца ги карат с колите на училище, а аз от дома отидох в училището – 113 СОУ „Сава Филаретов“. Имах обаче щастието да попадна пак в добри ръце. Класната ми – Лилия Колева, която нямаше свои деца, а ние й бяхме децата, беше добър човек. Тя даваше всичко от себе си – когато имаше ваканции, тя вземаше на гости мен и някой друг, който е слушал.
Бях нервно дете, бързо се палех и много бързо се разплаквах, мразех някой да лъже или да открадне на някого нещо и винаги справедливо действах. Бях нещо като лидер „вкарвах” дисциплина. Не премълчавах нищо, което ми се струваше нередно и сигурно не и е било лесно на моята класна, но може би ме е уважавала за това ми качество. Не знам, но бях чест гост в дома й.
Историята ми не е на дете с безгрижно детство, но спомените ми от онова време не са лоши – не ми беше зле, харесвах си дома, харесвах си леглото, харесвах си децата, макар и мургави, имах покрив, топла храна и никой не се напиваше, нито викаше. Мога да кажа, че и до ден днешен още ми влияе това нещо, когато чуя някой да вика и да се кара на висок тон, изпитвам нетърпимост.
Един ден попитах моята възпитателка защо съм в този дом? Аз имам майка, помня я, помня къде и как живеех. Исках ли да се върна при нея, не знам, но не знаех защо съм в дома. Тогава тя ми отговори, че като порасна, ще ми каже. В мен се пробуди голям интерес, бях любопитно хлапе, а чувствах, че тук има някаква тайна. Реших да разбера със или без нейната помощ. Случайно видях къде стоят характеристиките на всеки един от нас, възпитателите ми имаха голямо доверие и ми даваха чантите, ключове от занималнята ни. И един ден реших да вляза в стаята, в която не е позволено. Нередно беше, ала трябваше да знам. Влязох и си потърсих името, открих си характеристиката, взех я от папката и я отворих. Започнах да чета, но за жалост възпитателката ми откри какво правя, ядоса се и ми взе папката.
Успях да прочета, че майка ми няколко пъти е влизала в затвора за дребни кражби. Била е в женския затвор в Сливен. Тогава много неща не знаех, не познавах света, не знаех правила, закони, ред. Живеехме зад ограда в сградата ни и евентуално излизахме, когато ни водеха някъде, аз не знаех тогава нищо в София, не познавах града. Вече знаех обаче защо не съм при майка си.
Времето минаваше. Пораснах, трябваше да напусна дома. Майка ми беше освободена от затвора, бях на 17 години и трябваше да отида да живея с нея, аз не исках и молех да ме оставят още малко, но никой не чу думите ми и никой не видя сълзите ми. Тръгнах, но със сълзи и нежелание. Заведе ме на същото място, където нямаше ток, вода, баня. Бях 11-ти клас, имах още една година да завърша, трябваше да ходя на училище, нямах пари за билет, за храна, но само и само да съм сред съучениците си тръгвах и не исках да се прибирам, затова си намерих работа. След училище работех и се прибирах късно – заспивам и на другия ден отново, докато не завърших 12-ти клас. Дойде и този момент, завърших и исках да продължа да уча, записах се в НСА и отидох в студентско общежитие. Много исках да спортувам, обичах да играя футбол. Знаех, че мога да разчитам само на себе си, и исках хубав живот. Вярвах, че за да успея, трябва да положа усилия. Щях да успея.
Успях да вляза в НСА, бях много щастлива! Успях да взема и общежитие и оттук започна новият ми живот. Завърших НСА със степен бакалавър и след това записах магистратура в НСА и, след като завърших, успях бързо да намеря работа по специалността си, която беше учител по физкултура, исках да работя с деца, да давам и уча на това, което аз съм се научила в живота, макар и с трудности.
Нищо не можа да ме откаже от мечтата за добро бъдеще и добър, смислен живот, който сега градя. Обичам да помагам на нуждаещи се, да се включвам в различни благотворителни кампании, да съм доброволец в полезни за хората дела, да трупам знания, опит, да се срещам с хора, да опознавам живота.
Днес съм на 27 години, работя като учител в софийско училище и правя всичко с любов и желание.
Станах човек, искам доброто за себе си, искам по честен труд да се храня и живея, да мога да заспивам с усмивка и с усмивка да се събуждам.
Моят девиз „АЗ МОГА, И ТИ МОЖЕШ“. Никой никога не бива да се отказва от възможността да си даде шанс. Няма значение каква е съдбата, човек може да я промени. Трудно – да, но не и невъзможно.
