Никога не съм вярвала, че ще стигна до тук – да съм сама и да се грижа сама за двете си дъщери. Цял живот съм бягала от етикета, в който поставят ромите. Полагах много усилия, за да покажа на света и на хората около себе си, че цветът на кожата не е важен.
Имах семейство. Те ме гледаха. И бях благодарна на това – за разлика от някои съседски деца в циганската махала, аз не бях принуждавана да крада, да прося. Но и мечтите си не постигнах, заради тази пуста бедност.
В училище полагах много усилия да съм равна с останалите, даже и спорт записах. Исках да стана волейболистка, треньорите много ме харесаха, но нямах пари за анцузи и маратонки и баща ми ме спря. Това беше първият път, в който срещнах неговата съпротива.
Пораснах. Тръгнах да търся своя път в живота и, за да избягам от нашите се ожених. Родих голямата си дъщеря. Мъжът ми не беше отговорен и бързо се разделихме. Но аз бях бременна с второто си дете.
Когато дойдох в Шумен и стана време да раждам, се помолих майка ми да гледа голямата щерка, докато съм в болницата. Но тя ми отговори, че който си има деца, трябва да си ги гледа. Никога не ме е подкрепяла. И този път не го направи.
Намерих пари назаем от една съседка и отидох да родя Виктория. Вики е моята истинска обич. Откакто тя се появи в живота ми, въпреки бедността, тя е моето слънчице. И голямата ми дъщеря, и Виктория няма да бъдат лишени от това да ходят на училище, да се изучат и да успеят.
Безкрайно съм благодарна на хората от Семейния център в Шумен. Те ми помогнаха да си стъпя на краката. Отделиха много време, за да говорят с мен да не оставя детето си в дом въпреки нищетата. Признавам, мина ми и тази мисъл, защото в този етап от живота си, аз едва се грижа за себе си и за голямата.
За никого не е тайна, че аз се издържам основно от майчинството и детските надбавки. Парите не стигат за нищо. Социалните работници ми помогнаха да предоговоря дълга си към общината за наема на жилището, както и ми дават понякога храна за бебето и дрехи. Но не само това, накрая намерих хора в живота си, които истински да ги е грижа за мен, моята история и моята съдба.
Сигурна съм, че тези трудни години в нашия живот ще преминат, ще дойдат и по-добри времена. Но никога няма да забравя тази помощ, която получих, защото са важни и добрата дума, и милият жест.
Благодарение на подкрепата на УНИЦЕФ, днес малката Виктория е с нас и ще остане у дома завинаги. Защото тя заслужава по-добра съдба от тази на майка си.
*Историята на Светла се базира на истински случай от Семейния Център на УНИЦЕФ в гр. Шумен, но имената и снимковия материал са променени.
