„А сега ще ви изпеем гамата. Три-четири! Гаматааа“, обявяват Сашко* и Ани*. Той е на пет, а тя – на четири години. Двамата имат биологична майка и още няколко братя и сестри. Но ги отглежда Мария Благоева – предпочела приемното родителство пред добре платената си професия на инженер. Завършила двигатели с вътрешно горене и дълго време се занимавала с моторни масла. Докато един ден пред очите й застанал Реми – тогава 14-годишен, „напълно изгубен“ тийнейджър от детския дом, който се намирал в съседство с жилището й. И останал в сърцето й.
Днес Реми е на 18, танцува хип-хоп и къта куп награди от състезания. Учи в американско-английска академия и има предложение да продължи да следва в САЩ. С една малка подробност – Реми не е български гражданин. По документи се води нигериец, но всъщност е дете на жертва на трафик, родено и отгледано у нас.
В документите на Реми е записана майка, която той никога не е виждал. Като баща е записан човекът, който всъщност организирал трафика на хора. За да учи в чужбина, Реми трябва да получи наше гражданство, което никой не му дава. Няма и нигерийски паспорт. В момента се води постоянно пребиваващ в България, а приемната майка води усилени битки с институциите, за да разреши проблема с документите му.
Писала съм до президента, омбудсмана, арменския поп казва с горчива ирония Мария Благоева. „Докато беше непълнолетен, ми казваха – само да навърши 18 г., всичко ще се уреди“. Когато Реми действително станал на 18, започнало ходенето по мъките.
„Не сме виждали бащата, записан в документите му, от няколко години. Преди време искаше да изведе Реми извън страната, но успяхме да му попречим. Казвал ми е: „Вие, българите, сте много глупави. Успявал съм да изведа момче, като покажа снимка на момиче. В България срещу пари може да се извади всякакъв документ“, спомня си Мария. Тази година Реми вече ще бъде абитуриент, иска да учи PR в чужбина и най-вече да танцува. Участва в групата Makosa nostra, която е подгрявала концерта на Джей Ло и качва във Фейсбук десетки снимки от хип-хоп изпълнения. Впрочем държавата, която така и не може да реши проблема с гражданството на Реми, през годините е проявявала доста странна загриженост за неговите права – например като забрани момчето да се снима, докато танцува, за да го опази от „ненужна публичност“. Такъв опит направила една от предишните социални работнички, но слава Богу, със забраната се разминали. „Много е уравновесен, много умен“, не може да го нахвали приемната майка.
Мария се захваща с приемната грижа едва ли не случайно, но постепенно я превръща в кауза. „Дълги години съм живяла до дом за сираци, без дори да подозирам, че в съседство в стария ми квартал има такъв“, разказва тя. Веднъж на Бъдни вечер, докато минава край уличен телефон, тя вижда групичка деца, които отчаяно се молят на някого от другата страна на линията: „Вземи ни, вземи ни“. „Очевидно, който и да беше отсреща, не искаше да ги вземе да прекарат празника заедно. Спрях и ги заговорих“, спомня си Мария. Така се стигнало до разрешение от директора на детския дом да ги вземе в апартамента си за няколко часа. „Купих им тортички, подаръчета, на децата им трябваше съвсем малко радост“, разказва Мария. И така отворила вратите на дома си за малчуганите без родители. Започнали да идват по всяко време, отначало Реми го нямало с тях. Веднъж обаче Мария срещнала момченцето с огромни черни очи, което притичвало до съседно кафене. Без никой да й каже, разбрала, че детето е от дома и е „съвсем изгубено“. Успяла да разбере кое е и помолила останалите хлапета да го вземат заедно със себе си. Марко по-късно решила да кандидатства за приемен родител.
„Нещата се проточиха толкова дълго, че бях на път да се откажа. Вече бях напуснала работата си, защото се намериха спонсори, които ми предлагаха малка къщичка, в която ще мога да гледам някои от децата“, спомня си Мария. После обаче дошла кризата и къщичката се изпарила заедно със спонсорите.
Предложили й отново работа по досегашната професия. „Спряха ме само очите на Реми“, спомня си Мария. Момчето я гледало толкова примирено, че явно няма да го вземе, в погледа му до такава степен личало, че е свикнало хубавите неща да се разминават и да се случват на някой друг, че тя устояла. Днес освен него гледа и още двама малчугани.
Сашко е на пет и се е появил при нея преди около година. Половин година по-късно дошла и сестричката му Ани. „Рядко чаровни и щастливи деца са, домът ни не остава без смях. Ако на някого му е скучно, съветвам го да стане приемен родител“, шегува се Мария. „Казват ми: „Ама, вие сте ги взели много сладки“. Когато ги вземах обаче, бяха съвсем различни деца“, разказва приемната майка.
Идвайки в дома й, Сашко знаел едва 10-15 думи – например „дай“ и „искам“. И произнасял едно-единствено изречение: „Мога сам“. Днес вече чете сам дори и „трудни“ думички със струпване на съгласни като „котка“ и „мишка“ и брои до 100. Когато не е в детската градина, преследва Мария с детска игра, в която се подреждат буквички, и повтаря: „Дай ми нова дума“. Ани пък била съвсем различен случай – когато я взели, не издавала и звук. Умеела и да плаче, и да се смее съвсем беззвучно и дори не знаела как да превърти езичето си, за да артикулира звуци. „Голям зор видях, докато я накарам да изкара глас“, разказва приемната майка. Днес, естествено, Ани вече бърбори и не млъква, търси изява и дори се научила до брои до десет, само слушайки батко си. „Един ден ме изненада с „Едно, де, три“ – и така до 10. Без да съм я учила“, радва се Мария. „И двете деца са щастливи, че могат да говорят и че има кой да ги слуша“. Сашко например е много музикален – само му дай микрофон. А може и без него – водили го на опера и след това по цял ден повтарял у дома „Вълшебната флейка, вълшебната флейка“.
„Представяте ли си какво щеше да стане с тези деца, ако бяха останали в детския дом“, пита обаче тя. „Най-вероятно щяха да ги смятат за бавно развиващи се и да отидат в подобно заведение“, разказва Мария. Сега се надява, ако все пак държавата поиска да „реинтегрира“ тези деца обратно при биологичната им майка, поне да ги върне последни, след като тя е прибрала останалите им братчета и сестри от домовете. Да й ги оставят достатъчно дълго, за да успее да им формира навици да учат, да тръгнат на училище – така че средата да не ги издърпа обратно в блатото, от което са тръгнали. Обратното – те да помогнат на братята и сестрите си, да се превърнат в „посланици на цивилизацията“, както казва самата Мария. Тя има и 35-годишен син, който живее отделно, но е любимецът на хлапетата – винаги се радват, когато дойде на гости или тя му ги остави да ги гледа за кратко.
„Ако бях останала инженер, сигурно щях да вземам повече пари, но така бера плодовете на нещо много по-голямо“, смята Мария. „Не съм суетен човек и не ми трябват скъпи материални придобивки. А сега животът ми не е скучен“, признава Благоева.
* Имената на двете по-малки деца са сменени.
