„Черно, бяло, жълто, зелено, детето си е дете“, казва 47-годишната Албена Крумова. Двете с 50-годишната Надежда Ангелова от пловдивския квартал „Столипиново“ споделят съдбата на приемни родители. Да, имат си големи семейства и отдавна пораснали свои деца, но им липсват лудориите и детският смях. Затова са приели предизвикателството да учат на обич още малчугани. И са готови да го правят пак и пак.
„Очарована съм от обстановката и грижите, които се полагат за тези деца“, споделя за Албена и Надежда Добринка Бинева, администратор на проекта „И аз имам семейство“ към община Пловдив.
„Обичаме много децата. Имам три големи момичета, най-малката е 11-и клас. С мъжа ми решихме да си вземем още едно детенце. Много съм доволна и той е доволен, че има обич, че има грижа, че има всичко. Детето дойде у нас на годинка и два месеца. Измина година и четири месеца, откакто се гледаме. Грижим се за него, както за нашите деца, даже повече грижи полагам, защото е мъничък. Добро, жилаво дете е. Обичам го все едно е мое“, радва се Надежда. Настаняването в приемно семейство е мярка за закрила на детето, а съдът решава за какъв срок ще бъде това.
Зад гърба й вече е процесът на оценка и 3-месечно обучение, което преминават кандидатите, подали заявления за приемни родители. За всяко дете се изготвя профил, според който се преценява кое от приемните семейства е подходящо именно за него.
Надежда 24 години е работила в обувния завод „Флавия“ – една от гордостите на Града под тепетата. Сега тя се е посветила изцяло на професията майка. „Мъжът ми е много радостен, споделихме си и с неговото съгласие решихме да си го вземем. Всички много го обичат“, казва жената. Доверява, че с мъжа й тайничко се надявали да станат приемни родители на момиченце, защото знаят как се гледат женски рожби, но съдбата им отредила това момченце. И те изобщо не съжаляват. Малкият е изведен от биологичното си семейство и първоначалният план на социалните работници предвиждал реинтеграцията му, т.е. връщането му там, а престоят му при Надежда трябвало да бъде една година. Впоследствие обаче този план бил коригиран и предстои детето да бъде осиновено. Докато това стане, ще живее при Надежда.
Албена и мъжът Ӝ пък били заедно на лекар. В кабинета случайно попаднали на диплянки за това що е то професионален родител. „Мъжът ми само ме погледна и рече – разбрах, имаш слабост. Казахме си защо пък не и заедно решихме.“ И така започнала тяхната история. „Имаме три деца – момчета на 27, 24 и момиче на 19 г., имаме и една внучка на 3 години и три месеца. С мъжа ми се обичаме много. Всички ни викат Ромео и Жулиета“, разказва Албена.
„Зарадвахме се. Момиче, момче – няма значение, децата са еднакви. Имам слабост към момчетата. Колкото и големи да станат, винаги имат нужда да ги целуна“, разсъждава философски Албена за мъжката половина на човечеството.
Денят за нея е и радостен, и тъжен. Защото току-що е „предала“ момченцето си на осиновителите му. Всички са си поплакали, но тя е доволна: „Спокойна съм за него. Много хубави хора са. И той плака. Вечерта преди раздялата му казах истината. Преди това го бях лъгала – той все питаше „Бабо, аз мама?“, и аз му казвах, че майка му и баща му спестяват парички, но че един ден ще дойдат да го вземат. И така – казах му, бабе, вземат те и ще ги слушаш, събраха вече пари. Молех се да му се падне добро семейство…“
Иначе малкият дошъл в дома й чак от третия опит. Два пъти преди това била одобрявана да вземе други две деца и тъкмо преди това да стане, се оказало, че и едното, и другото са в списъка за международно осиновяване. „Беше настанен у нас на 10 юли миналата година. Дойде на три годинки от дом майка и бебе“, спомня си Албена. Родната му майка заминала за чужбина, баща му бил в затвора и било преценено, че има риск за живота му.
Детето беше бая стресирано. Живя ло беше навън. Беше много агресивно, удряше, биеше, не даваше да го пипнеш. Не знаеше нищо, не знаеше дори да говори, само малко на турски, нито как да се храни. Биеше куклите, като ги слагаше да спят“, разказва Албена. Децата най-добре разбират, когато ги обичаш. За три-четири месеца поведението му коренно се променило, той се успокоил. При приемната грижа по принцип се поощрява връзката с биологичното семейство, но в този случай майката не е ходила да го търси. „Срещнахме я случайно на улицата. Той избяга от нея, страхува-ше се. Каза на дъщеря ми – како, да си вървим, искам вкъщи“, спомня си Албена. И с мъка добавя: „Биела го е. При нас той отново се роди. Детето няма вина. Сега вече прегръща всички, целува ги.“
И двете жени казват, че са доволни от възнаграждението, но че биха предпочели договорът им да е трудов, а не граждански, но са наясно, че такива са правилата. „Издръжката на детето е за храна, дрехи, лекарства, мисля, че ако бяха 400 лв., щеше да е по-добре“, смутено предлага Албена, а Надежда одобрително кима с глава. „Оня ден купихме кошарка, само тя излезе 360 лв.“, допълва тя. Въпреки емоциите и чувствата и двете знаят, че се грижат за малчуганите временно – докато не намерят бъдещите си истински семейства. Проектът „И аз имам семейство“ подава ръка на много деца и семейства и стопля сърца. Всичко това става реалност с подкрепата на Социалния фонд на ЕС чрез ОПРЧР. Да се промени човешка съдба към по-добро, да се помогне и да се даде шанс на дете, което се нуждае от обич и грижи – това е смисълът зад схемата „Приеми ме“ на оперативната програма.
