Мери е на 3 години и 10 месеца и знае не повече от 15 думи, когато съдбата я среща с приемните ѝ родители някъде около Коледа. Крие храната си под мишница, за да не ѝ я вземат, и се страхува от почти всичко. „Плачех под одеялото и се молех да ме вземете. Защо толкова се забавихте?“ Има едни такива думи, които удрят буквално в сърцето и разбираш всъщност, че ненапразно си изминал този път.
Днес Мери е на 12 г. и не можеш да ѝ затвориш устата. Някога ревнувала, че брат ѝ е роден от приемната ѝ майка, вече осиновителка. „Това няма никакво значение, Мери, аз те приемам все едно съм те родила. Родител не се става с раждането, родител се става с отглеждането. Децата започват да греят там, където на тях им е добре“, успокоява я МАМА. И допълва: „Може да не съм я родила в действителност, но тя се роди в сърцето, в душата ми“.
Реми е на 14 г., когато приемната му майка го вижда да притичва от социалния дом, в който живее, до близко кафене. Тя живее наблизо, всеки ден минава оттам, но доскоро дори не знае, че зад онези стени растат деца. Мисли, че е училище, толкова скрити от света са тези ничии деца. Научава за дома, когато чува други четири деца да молят по уличен телефон някого да ги вземе за празниците. Човекът от телефона отказва, но тя започва често да ги посреща с любимия им омлет.
Когато съдбата обаче я среща с Реми: „Ами просто ме дрънна в сърцето. Като го видях, усетих, че това дете е напълно самотно, изгубено дете. И рязко отбих колата“. Още на първата им съвместна разходка разбират с какви предразсъдъци трябва да се преборят. „Минахме покрай една възрастна жена, която така душмански ни изгледа. А той, миличкият, започна да прави тикове с раменете, да си скрие главата, да не се вижда. И само повтаряше: „Искам да съм бял, искам да съм бял“. Вече беше 18-годишен, аз го попитах: „Сега, ако можеш да си смениш кожата, би ли я сменил“. „Ами не съм сигурен“. Това за мен е голямата победа. Това дете си прие кожата“, споделя приемната му майка.
Днес Реми е звезда в модерните танци, модел, преподавател по хип-хоп. „Трябваше само някой да му подаде ръка и в този случай бях аз“, казва майката, която го е родила в сърцето си. А тя е поела грижата и отговорността да даде криле на още две деца – братче и сестриче. Момиченцето идва в дома ѝ, когато е на 3 годинки и половина. Тя не само не говори тогава, но и звук не издава. „Усмихва се, не издава звук. Текат ѝ сълзите, не издава звук. И докато го изкараме този глас, видяхме много голям зор. Пък тя не само проговори. Сега е много сладка самарянка. Помага на всички. Иска да стане медицинска сестра. Иска да учи испански език. Знае какво иска от живота и го преследва. Талантливи деца са. Способни деца са. Честни деца са. Брат ѝ беше намерил едно портмоне в автобуса с 50 лв. Шофьорът го отворил пред него, видял, че са 50 лв., почерпил го бонбонче и му се зарадвал“, гордее се със своите деца МАМА.
Георги е на 14 години, когато закрили социалния дом, в който растял. С лека умствена изостаналост е и вероятността да попадне в друга специализирана институция е била много по-голяма, отколкото да намери дом, любов и уют при приемни родители. Но съдбата му се усмихва – жена, която работи с него в център за подкрепа, решава, че ще му даде шанс да сбъдва мечтите си. Днес Георги е на 20. Спокойно, лъчезарно момче. Вечно усмихнат. МАМА го завела на море. Той харесал барманството.
Приемната грижа създава личности и спасява детството.
