Мирослав Долапчиев: Най-важното е да ти пука!

Преди да станем приемни родители, имахме опит с деца, които са настанени в институции. Знаехме, че трябва да се случи нещо повече от това, което правехме дотогава. Никак не ни беше трудно да вземем това решение. Просто разбрахме, че приемната грижа е най-добрата алтернатива, която може да има едно дете извън семейството си.

Как дъщеря ви прие, че ще има по-голяма (приемна) сестра?

Тя винаги е била с нас, още от много малка, когато сме ходили по домовете и по улиците да раздаваме храна. За дъщеря ни не беше някаква изненада, че искаме да направим нещо подобно. В началото беше дори в еуфория: страхотно, ще имам сестра! Но всъщност не е чак толкова лесно всичко. Всяко дете, особено настаненото преди това в институция, пристига с дефицити, които трябва да бъдат преборени и насмогнати в много кратък период от време. Така че в началото на дъщеря ми й беше малко трудно да свикне с това, че вкъщи има още едно дете, което отнема от вниманието ни. Колкото и да се опитваме да е еднакво, винаги има някаква такава борба. Сега, когато я няма, вече може да се види с по-голяма яснота колко всъщност близки са били и колко й липсва. Това са факти, които са помогнали на дъщеря ни да разбере, че наистина сме направили нещо наистина много важно в живота на някой друг.

Какви са най-големите трудности, с които се сблъскахте като приемен родител?

Може би детето беше много малко, а когато е по-малко детето, са по-малки и проблемите. Не знам, някак си бюрокрацията може би е едно от нещата, което мен и досега ме мъчи, както и непрекъснатият контрол, целият процес по настаняване в приемно семейство… Но да виждаш нуждите на детето и да се опитваш да му помогнеш да превъзмогне трудностите може би е най-голямото предизвикателство. Когато собствената ти дъщеря или син са близо до теб, не обръщаш толкова много внимание на тези неща, тоест процесите изглеждат някак си нормални, всичко е окей, детето ти се развива. Но когато идва от друго място – отвън, от институция, то има своите плюсове и минуси и трябва наистина да дълбаеш много надълбоко, за да можеш да извадиш най-доброто от него. И да му помогнеш детето само да осъзнае, че има талант, че не е по-лошо от останалите, че е обичано… Тези неща всъщност са голямо предизвикателство. Понякога просто си уморен и не искаш да ги виждаш, или си мислиш, че си направил достатъчно…

Има ли вероятност отново да станете приемен родител, след като детето, което отглеждахте, вече е осиновено?

Не сме спирали да мислим за това, но по-скоро имаме нужда от малко време, понеже сме доброволни приемни родители. При професионалните е различно, те имат друга подготовка и може би нагласа да се грижат много по-често и за повече деца. Ние бяхме мислили за едно дете, не знаехме първоначално колко дълго ще остане… Но най-вече искам съпругата ми да се почувства отново готова за подобна стъпка. Защото при нас, мъжете, е по-лесно, ние сме малко по-груби, по-първични, нашите емоции не са толкова дълбоки. Докато при жените всяко нещо оставя много по-трайна следа. Надявам се обаче да вземем още едно дете като приемни родители.

Продължавате ли да поддържате връзка с момичето, за което се грижехте 5 години?

Не познавам приемен родител, който да не иска да поддържа връзка с детето, което по една или друга причина вече не е при него. Много често обаче зависи от осиновителите дали ще позволят подобна комуникация. Понякога те мислят, че най-добре е в интерес на детето да се прекъсне всякаква връзка с миналото му и решават да го откъснат от тази среда. В нашия случай имаме осиновител, който разбира нуждата момичето да продължи да ни вижда, дори не толкова често. Мисля, че това помага също и на детето – да знае, че не е изоставено, не е отхвърлено, не е просто преместено.

Какви стъпки трябва да предприемат хора, желаещи да станат приемни родители? Тромава ли е процедурата или напротив, всичко се случва много бързо?

Първо, трябва да проявят желание. И ако не знаят оттук нататък какво да направят, на страницата на Националната асоциация по приемна грижа има контакти на всички, които по всяко време са готови да дадат съвет. В България има няколко неправителствени организации, където приемните родители се обучават, подкрепят се и се оказва всякаква помощ, за да бъдат одобрени и да се грижат за дете. Процедурата отнема около 6 месеца – от една страна, процесът е административен, но от друга, хората трябва да бъдат подготвени. Обучението е изключително важно, то помага да се осъзнаят много неща, които не са ясни в началото.

Как минава подобно обучение?

Разглеждат се различни важни аспекти в отглеждането на едно дете в приемна грижа, за да можеш да осъзнаеш откъде идва то, през какво минава, какво го очаква, когато е настанено в твоето семейство, как би могъл да се справиш, от кого и от какво ще имаш нужда. Целият процес минава като обучителен – теоретичен и практичен. Има групи за самоподкрепа, в които участват и други кандидати за приемни родители, понякога присъстват и вече одобрените семейства, от които директно, от извора, можеш да разбереш много полезна информация, да си отговориш на доста въпроси, които те тревожат.

Какви качества според вас трябва да притежава човек, за да стане приемен родител?

За мен отдадеността е много важна. Най-доброто за детето е да живее в семейство. Ако си готов да му се посветиш, и да нямаш други умения, можеш да ги създадеш, да се научиш. Но най-напред трябва да те е грижа, да ти пука! Не може да си приемен родител и да го приемаш само като работа. То си е работа, но не бива да я вършиш без сърце. Просто няма да издържиш, няма да можеш да се справиш нито ти, нито детето. Често приемните родители ги учат да не се привързват, смятат го за нещо лошо. Но привързаността всъщност помага изключително много както на детето, така на семейството.

Прави ли се необходимата разлика между приемната грижа и осиновяването?

Осиновяването, с редки изключения, е за цял живот. Докато приемното семейство осигурява временна грижа. Колко дълго ще продължи тя – никой не знае. Всичко е много относително – понякога детето живее при приемни родители 1 месец или пък до навършването на 18-годишна възраст, а дори и след това.

Смятате ли, че приемната грижа е достатъчно позната в България или все още предстои да се учим на много неща?

Миналия месец приключи проучване, което показва, че приемната грижа в България реално е доста позната. Проблемът по-скоро се крие малко по-дълбоко от това да сме готови да направим нещо. Защото от момента на разбирането какво представлява приемната грижа до реализирането на самия процес, свързан с отглеждането на дете от институция, има голяма разлика.

Приемните родители в България поддържат ли връзка помежду си, споделят ли проблемите и тревогите, които ги вълнуват?

Напоследък – да. Имаше много дълъг период, в който трябваше да окуражаваме хората да говорят открито, да застават с имената си зад проблемите, които имат. Доста време просто се пускаха анонимни писма, искаше се някаква помощ. В асоциацията решихме, че ако някой иска да му бъде помогнато, трябва да говори открито. И две-три години по-късно хората са по-обединени. Факт е, че приемните семейства преди се страхуваха да си пускат децата на лагерите, които организираме. Сега вече са готови те самите да дойдат с тях, толкова искат да се събират, че няма място за всички. Мисля, че с времето приемната грижа ще претърпи трансформация, ще се превърне в голямо семейство, което да може да дискутира проблемите си свободно. Но сега все още има страх. Приемните родители и отговорните институции трябва да са партньори в отглеждането и развитието на децата.

Мирослав Долапчиев от 3 години е председател на Националната асоциация за приемна грижа (НАПГ). Смята, че с помощта на много приемни родители, партньори и подкрепата на неправителствени организации успяват да създадат общност, която през приемните родители да защитава интереса на децата. Иска приемната грижа да стане по-прозрачен, по-ясен и по-предвидим процес. Именно по този начин приемните родители имат шанса да се развиват по-добре, а децата да получават най-добрата грижа през времето, когато живеят при тях.