Когато преди време ги видяхме за първи път, усетихме, че не можем да си наложим да спрем натрапващия ни се поглед от двете фигури. Те вървяха един до друг – мъж в зряла възраст, усмихнат, уверен, и момче на около 10 -11 г., умалено подобие на възрастния.

Възрастният – чичо Стефан. Малкият – Митко.

Годините, изживяни заедно, бяха уеднаквили модела на поведение на двамата и се прокрадваше оная невидима връзка, която се получава между хората, делили и добро и зло. Трудно би могъл човек да допусне, че всеки от двамата си има свое минало, и че детството оставя различни спомени във всеки един от тях.

За едно момче  тези спомени са две жени – баба му и майка му… И улиците, и подаянието на хората, като алтернатива за преживяване. Неговият приемен татко Стефан се появява в живота му едва след седмата му година. Малкият е с тежка астма, с объркано понятие за социалните взаимоотношения, с явно неразбиране и неосъзнаване на стойността на вещите, които му се предоставят за ползване, с липса на хигиенни навици и никакъв интерес към училищната дейност.

С цялата си всеотдайност бившия спортист повежда малкия към едно по-сигурно и стойностно бъдеще. В малкия град често са виждали как двамата спортуват заедно, бягат по алеите и се изкачват по планинските пътеки, ходят по почивки на морето и резултатът е на лице. Така астмата е победена!

Двамата отново заедно плануват и прекарват часове наред сред  вировете, търсейки раци и после щедро ги  споделят с другите. Разговарят на различни „мъжки“ теми и пак  по „мъжки”  се захващат с предизвикателствата в училище. На момчето му е трудно да осъзнае, че  няма права над вещи, които не са лични и че за подаръците, които получава понякога, някой се е лишил от не малко свои нужди и желания. Стъпка по стъпка приемният родител търпеливо му помага да види и другата страна.

Днес Митко няма астма. В училище отличните оценки и доброто поведение са повод за гордост на всеки учител, преподавал в класа му. Митко вече разпознава мястото на  хората в живота му и ги определя като непознати, познати, приятели и т.н., и очакванията му и поведението му  са съобразени с  това. Преживените 6 години заедно, общата и споделена грижа за дома, за себе си и за другия, позволиха на един мъж и на едно момче да извървят нови за тях пътища, да открият силните си страни и да сътворят очертанията на нови реалности.

Колко можеха да постигнат приемният родител и неговият приемен син не можем да кажем.

Защото чичо Стефан си отиде от този свят.

Радостта от завършеното с отличие училище и детските юнски празници тази година не докоснаха Митко. Ново приемно семейство се наложи да приюти тринадесетгодишния  човек, докато в болницата се бориха за живота на чичо Стефан.

Докато другите деца се радваха на подаръците за 1-ви юни , осигурени от нашите приятели от Мтел, едно пораснало дете се открояваше със сдържаната си и не по детски загрижена усмивка. Умните му очи пробягваха през другите, но като че ли по-често бяха насочени навътре, към душата, към някакви негови мисли. Може би вместо игрите, бе предпочел да се отдаде на спомените и да премисли преживяното. Може би вътрешната му преоценка е била в осъзнаване на това, че по-страшно от липсата на материалното, е липсата на стойностните, подкрепящи ни,  и обичани от нас хора.  Може би Митко се молеше чичо Стефан да се върне по-скоро в живота му…

На Митко му се наложи да порасне бързо. Неговият приемен татко няма да се върне, но животът на момчето продължава в друго приемно семейство, където Митко ще позволява отново да бъде обичан.