Когато станах на 5 години, се случи нещо удивително – запознах се с баба Ива и дядо Жоро, с които се виждах и им гостувах един месец. Те ми обясниха, че са приемни родители и искат да се грижат за мен. На мен много ми харесаха – бяха добри и се отнасяха много мило с мен и с толкова много внимание. Скоро заживях в техния дом. Не си мислете, че бях сама – те вече имаха едно приемно момиченце и едно голямо мило куче. На четири години и половина се научих да ползвам гърне /приемните ми родители бяха много горди с това мое постижение/, след това започнах да ползвам тоалетна, да се храня сама и да правя много нови други неща. Направиха ми и четири операции на крачетата, защото имам ДЦП, така ми обясниха баба и дядо. Те винаги бяха с мен, защото в болниците беше много страшно, но баба и дядо ми казваха, че съм герой. После ме водиха всеки ден на специална гимнастика, за да се науча да ходя и да мога да рисувам с моливи и пастели. Ходехме на разходка почти всеки ден. Играех с други деца на детски площадки и имах много нови приятели. Баба и дядо имаха време за мен.

Всеки ден баба ме занимаваше и аз се научих да бърборя, научих азбуката, да броя, да рисувам, да пея детски песнички и да казвам стихчета, да разказвам приказки….В приемното семейство не беше скучно – докато бях там, баба и дядо се грижиха за още две бебета, а най-незабравими ще останат почивките на море, задължително с тримата им внуци и големите празници у тях, в Комплекса за социални услуги и в МОЛ-а. Беше голяма веселба.

Аз знам, че баба и дядо много ме обичат, но те и всички от Комплекса за социални услуги, с които се срещахме всяка седмица (те много помагаха на мен и на баба и дядо), ми казваха, че ще имам мама и татко и то от много далече. Не го разбирах много, но когато видях Катрин и Тимъти, усетих, че те наистина са моите мама и тати. Може и да ви е странно, но първото, което си помислих, когато ги видях е, че приличам много на мама Катрин. Няма да забравя първата ни среща – толкова игри и забавления, сякаш съм ги познавала цял живот. Интересно ми беше, когато мама казваше думички на български език, които беше научила специално за мен. Разказаха ми за семейството си и че много биха искали и аз да съм част от него. Не мога да не се похваля, че имам и трима по-големи братя. Баба ми казваше, че аз ще съм принцесата на батковците. Трудно ми беше да чакам след като мама и татко си тръгнаха за далечните Съединени американски щати. С баба гледахме албума със снимки, а всяка седмица се виждаме и говорихме с мама и татко по скайп. И какво си мислите, че просто ги чаках ли? О, не. С баба започнахме заедно да учим думички на английски език и мисля, че се справях добре. Дойде и денят, когато мама и татко пристигнаха от САЩ, за да ме вземат. Тук бяха и тримата ми батковци, които се надпреварваха да ми се радват, да ми говорят, но аз не ги разбирах. Това не е толкова важно, защото всички се радвахме. Естествено, най-щастливата бях аз! Казвах на всички „О’кей”, гушках се в мама и тати.

Вече съм в САЩ и можете да видите как с грижите мама Катрин и тати Тимъти, на баба Ива и дядо Жоро и всички хора от Комплекса, които ми помагаха вече почти ходя сама!

Баба Ива и дядо Жоро ме научиха на толкова много неща – да не страхувам, защото винаги ще има кой да се погрижи за мен, да бъда усмихната, да бъда тъжна, защото това се случва с всички нормални деца, да говоря, да пея, да разказвам приказки, да мога най-сетне да движа крачетата и ръцете си и да рисувам с моливи и пастели. Научиха ме да бъда щастлива с моето ново семейство. Благодаря!

Източник: Сдружение “Еквилибриум”