Моето име е Николинка и съм на 36 години. Аз съм почти щастлива жена.
Имам две деца – голямата ми дъщеря Грациела е на 17 години, а малката – Вержиния ще направи 2 години. Това са единствените ценности, които имам. Двете ми деца ме правят щастлива, искрена и по-добра.
В живота си съм имала доста трудности.
Когато преди 18 години се събрах с моя съпруг, не знаех, че това може би е една от най-големите грешки, които ще направя. От него за цялото това време исках да ме подкрепя и уважава. Но не се получи. Сърце не ми даваше да го изгоня от дома и живота си.
Така, с годините, той идваше и си отиваше. Първо се роди голямата дъщеря. Каза, че ще остане и ще ми помага, но изчезна. Уж отиде да работи някъде. След години научих, че той всъщност не работи толкова, колкото си има други приятелки. Казваше, че ме обича. Преди две години се върна у дома, уж завинаги. Трябва да си призная, че винаги съм го чакала и съм искала да е до мен. За разлика от него, аз никога не предпочетох друг партньор. Така забременях с Вержи. Когато му казах, той беше много щастлив. Мисля, че тогава ме заобича. След толкова години. Въпреки това, той пак замина.
Преди няколко месеца се разболях.
Започна да ми тежи корема, да ми се вие свят, да повръщам. Отидох на лекар и той започна упорито и усърдно да ме лекува. Даваше ми хапчета, антибиотици. Не спирах да се оплаквам на лекаря за това, че не се подобрявам. Натежах.
Един ден в нашия квартал научих, че обикалят социални работници от Семейния център на УНИЦЕФ. От други жени от махалата бях чувала, че тези хора помагат много. Повечето от нас са необразовани, нямат здравни осигуровки и разчитаме на помощ от държавата и на такива като хората на УНИЦЕФ, за да получим здравна грижа и консултации. Видях се с екипа и те ме посъветваха да отида при тяхната лекарка и да се консултирам. Придружиха ме, АГ специалистката ме прегледа и ми каза, че съм бременна.
Сякаш ме заля студена вълна.
През главата ми мина страшната мисъл как ще се справя. Вече имах голяма дъщеря – ученичка и едно мъниче. Нямах постоянна работа и като не можех да разчитам на мъж, трябваше да разчитам на родителите си. Те, обаче, колкото и да помагат, не могат да издържат трима ни. Помислих си да правя аборт. Но беше късно.
Исках да дам по-добър живот на детето си, а не да го обричам на лишения и бедност. Единствената алтернатива беше Дома за малки деца в Шумен. Сърцето ми се свиваше ми при мисълта, че ще трябва да се разделя с бебето, което 9 месеца съм носила до сърцето си, но в онзи момент не виждах изход.
Когато казах на майка и татко, че ще оставя детето в дом, колкото и да не искам, те ме погледнаха укорително. Майка каза: „Като има за нас, ще има и за бебето!“. Тази категоричност на мама ми вдъхна увереност и и сила да кажа и на Грациела. Тя е голямо момиче и ме разбра правилно. Усети, че няма да имаме лесен живот от тук насетне, но обеща да ми помага. За мен, обаче, е важно тя да продължи да учи. Поне тя да има образование и да няма моя живот.
Не знам дали щях да имам кураж да задържа детето и да продължа напред ако не беше Веси – социалната работничка. Тя ми помогна да свикна с идеята, че пак ще съм майка. Разказа ми какво означава за едно новородено да живее без майчина обич и внимание. Ще кажете, че имам две деца и съм на толкова години и нямам какво да уча – не, не е така. Живея в ромски квартал, имаме традиции, но знанията за една майка никога не са достатъчни.
Оттук насетне започна да става по-лесно.
От скоро у нас идва и медицинската сестра от Центъра по майчино и детско здраве. Тя ме разпитва за това как минава бременността, успокоява ме, говори ми. Дава ми съвети как да пазя здравето си и това на детето. Благодарение на това, че тя знае много, наблюдава и как се развива и Вержи. Голяма опора ми е и й имам истинско доверие. Приятелка ми е.
С медицинската сестра си говорихме за наближаващото раждане. Тя ми помогна – направихме списък какво да купя за болницата, какви подобрения да направя у нас. Не ме притиска като другите социални. Казва: „Когато имаш пари, вземи първо това, после другото, има време.“ Социалните работници също обещаха, че ще помогнат с материали за бебето от първа необходимост.
За първи път получих такова внимание и отношение, което ме карат да се чувствам спокойна за детето си. Искам да е момче. Дано той да има късмет и щастие. За да съм по-щастлива и аз.
Източник: УНИЦЕФ, 2013
