„Мария и Тодор вече бяха много стари и синът им ги беше довел в Париж. Двамата се разхождаха и се наслаждаваха на спокойствието и цветовете на неостаряващия град. Бяха пременени в новите си дрехи. Единият се опираше на другия, както са го правили във всичките години заедно. На малко разстояние от тях вървеше синът им, порасналите внучета и тяхната снаха. Цялото семейство отиваха в Парижката опера. Прекрасната сграда, построена по заповед на Наполеон, имаше една прекрасна изненада за тях. Някъде вътре в тази златна, красива, извисяваща се гордо къща на таланта, тяхното момиче щеше да танцува. Надежда. Момиченцето, което те приеха преди толкова години, изпълни мечтата си да стане балерина. Влязоха, а разпоредителят им се усмихна благо. В очите му се виждаше разбирането и уважението. Сякаш знаеше, че те са близките на Надя. Когато завесата се вдигна, а балетният спектакъл започна, от очите на възрастните хора затекоха сълзи на щастие. И на обич.

Мария се събуди. Часовникът на стената тиктакаше бавно и равномерно. Тя вдигна ръка към бузата си и усети сълзите. Този сън се повтаряше почти всяка вечер. До нея спеше Тодор – човекът, когото тя избра да споделя животът и от 36 години. Те бяха семейство и живееха заедно и сплотено в един дом, където можеше да видиш малкият Тошко на 1 годинка и неговата майка – на 91 години.

Мария беше ученичка, когато видя Тодор. Той свиреше в оркестъра на Момчиловци, Смолянско, и много момичета искаха да му направят впечатление. Той, обаче, не се даде лесно. Даде се само на нея. Дотолкова беше загубила акъла си по него, че беше готова да напусне училище и да се вземат, но се вразуми. Направиха сватба за чудо и приказ. 600 гости. Роди им се прекрасен син, който сега живее с тях. Къщата им е пълна – с тях са и внуците им. Всяка вечер цялото домочадие се събира на масата и си разказва деня. За нейният Тодор няма мъжка и женска работа – помага и в готвенето, и в чистенето.

От скоро първа помощница е и приемната им дъщеря Надя, която с радост се включва в семейните занимания. Те не обичат да им казва „майко“ и „татко“, защото знаят, че не са и истински родители. Но пък Надето понякога е емоционална и ги нарича свои родители. Това е голямо постижение за момиченцето, защото когато дойде, се страхуваше да казва какво чувства и дори не даваха да я прегръщат.

Това да станат приемни родители не беше случайно. Когато Тодор беше по-млад, работеше като домакин на ученически стол в Смолян. За първи юни правеха дарения на дома за малки деца в с. Стойките. Мария си спомняше как в ония години той не можеше да заспи от вълнение, притеснение и тревога за децата, с които се срещаше. Истинското решение дойде, когато синът им се разведе с първата си съпруга. Тогава заради семейните кавги, тяхната снаха взе внуците и седем месеца не ги видяха Двамата не спираха да тъгуват и тогава решиха да дадат шанс на едно дете да расте, обградено с обич.

Така в къщата им дойде Петърчо. Петърчо беше от социалния дом в с. Широка лъка. След като ги одобриха за приемни родители, ги закараха в сиропиталището, за да видят момченцето. Малкият Петър беше на 8 години. Когато Тодор го изведе в една от срещите за опознаване, момченцето се хвърли в прегръдките му и му каза, че го обича. На Тодор му се сви отвътре, спомни си Мария.

Взеха Петърчо. Първите дни беше спокойно, но после се появиха проблемите в училище. Децата не приеха момчето в класа. А родителите им не направиха нищо, за да го променят това. Училището е в малко село и тук, когато решат да не те приемат е страшно.

Така започнаха постоянни обвинения, че Петър краде от децата. Пък Мария знаеше, че не е така, защото редовно оставяха на масата пари, които той не пипаше. Един ден извикаха Тодор в училище и той заварил Петър на двора да си удря главата в дувара и да псува. Не му беше лесно. Три месеца стоя при тях и го осиновиха. Тая болка Мария още не може да преживее. А Тодор също плака за Петър.

Дойдоха осиновителите да си го вземат. Мария подреди къщата, подготви се. Два дни ги наблюдаваше и ги слушаше. Зарадва се искрено на обещанието да виждат Пепи, защото бяха го заобичали истински. На другия ден валеше силен дъжд. Мария и Тодор изпратиха Пепи на гарата с новите му родители. Небето се отвори и силният дъжд отмиваше сълзите на всички. Момченцето се държеше за дръжката на вратата на автобуса и не спираше да повтаря, че ги обича.

После социалните казаха, че щом няма настанено дете при тях, ще прекратят трудовия договор на Мария, която е приемен родител на заплата. Тодор тогава се намеси и каза на социалните работници, че те не го правят за парите и трябва да намерят дете, за което да се грижат.

Набързо се съвещаваха и вечерта в тяхната къща беше Надето. Уплашеното Наде. Тъжното и неемоционално Наде. Момиченцето знаеше само, че има майка, която е ангел на небето. И тя искаше да стане ангелче. Трябваше и почти година да свикне на това, че има къща, дом, че има други деца. Трябваше и много време, за да разбере, че е обичана такава, каквато е. И още толкова време, за да стане истинско момиче, което да се радва на детството си.

Мария се обърна на другата страна в леглото. И се заслуша в часовника. Мисълта и бързо премина през къщата. Представи си как Надето спи спокойно, как техният внук Тошко е стиснал юмруче в кошарката, как Луната осветява стаята на внуците… Докато се унасяше, Мария си мислеше, че нейната приказка продължава…

©UNICEF, 2011 г.; Автор: Александър Миланов; Фотографии: Александър Миланов