Наскоро ме попитаха „Кое е най-трудното нещо в приемната грижа?“
Отговорих без да се замисля: „Разделите!“
Да, убийствени са! Особено, ако си подчинил целия си свят на едно дете и си инвестирал в него обичта и всички емоции, които са нужни за изграждането на личност.
Но въпреки това не спирам да си напомням, че аз съм временната мама.
Спасителният пояс за бедстващото дете. Понякога се чувствам като сал в бурно море, чиято цел е да придвижи корабокрушенеца до брега. А брегът са осиновителите. Страхотният чист плаж, на който детето ще е сигурно и защитено.
Винаги съм се възхищавала на хората, които осиновяват дете. Знам, че е трудно решение. Вероятно е адски тежко да признаеш първо пред себе си, а после пред тесногръдото ни общество, че не можеш по ред причини да бъдеш биологичен родител.
Започвам с респект. Респект към всички онези, които осиновяват дете, водени от вътрешната си потребност да бъдат родители. Респект към онези, които не са си изградили бонбонено-розов образ за детето. Всички вие сте прекрасни родители, защото сте приели детето такова, каквото е. Защото да бъдеш майка е отношение, а не биологична връзка.
Но днес ще говоря за другите осиновители, които избират дете, като все едно взимат нов диван за хола.
Днешният ден го чакаме отдавна. Ще имаме среща с поредното „най-подходящо семейство“ за детето, което отглеждаме. А хлапето е прекрасно! Красиво, живо, любопитно човече, но непожелано до този момент. Никой не поиска да го опознае, след като види тъмната му кожа. Неволно закъсняваме за срещата (знаете как е с малки деца). Оказва се, че и кандидатите закъсняват. И така почти час. Нормално, път е. Всичко може да се случи. Детето е спокойно, подготвено е, че ще се срещнем с приятели. Играе си кротко и чака срещата. „Приятелите“ дойдоха. Без „Добър ден!“, без „Здравейте!“. Погледът, с който ме огледа бъдещата осиновителка каза повече отколкото е нужно – аз бях “евтината наемничка, печалбарка, която гледа циганета за пари”. Въпреки това, аз се усмихнах и поздравих. Естествено – не ме отрази. „Нищо, жената е под стрес“, казвам си и преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми. Нали е за доброто на детето.
Мъникът беше с гръб към нея. Бъдещата майка, настояща кандидат-осиновителка, попита социалната работничка на детето: „Това ли е?“ После му подвикна като на животно: „Я се обърни, бе! Обърни се да ти видя очите!“
…
Не бях виждала такова отвращение в погледа на възрастен, който гледа към дете.
Аз се почувствах ужасно. Усещането е все едно целият свят се срива. “Не искам циганин”, каза бъдещата майка. Точка. А детето се опита да каже уплашено „Чакаме приятели…“. То дори то не я припозна като приятел…
Разговор, приклякане, заиграване, с детето нямаше.
Тя си тръгна по същия начин, по който дойде. Наперено, с арогантен поглед и вероятно с разочарование, че пазарската и чанта е останала празна. А ние останахме на тази площадка, унизени и разочаровани, че пак някой не си е свършил добре работата и че е допуснал неподходящата осиновителка да се срещне с неподходящото дете.
Ако днес отново някой ми зададе въпрос „Кое е най-трудното нещо в приемната грижа?“, отговорът ми ще е друг. За мен лично това са срещите с кандидат-осиновители. За мен лично. Стремя се да не слагам всички под общ знаменател, но опитът ми досега с повечето кандидат-осиновители показва, че за тях детето е като допълнение към тоалета, за завършеност на визията и за успокоение на родата и спасяване на брака. Като нещо, което се очаква да притежаваш.
И, да, за мен никога няма да е разбираем “огледът” на дете. Болезнено е.
