Николинка и Златко са приютили пет деца до момента в своята малка къща в село Велино, Шуменско. Още от рано в душата на Николинка се зародило желанието да помага на децата с проблеми.
Със Златко посрещнали наскоро 45-тата годишнина откакто са се взели, а вече са отгледали дъщеря, син, сега се грижат и за внучка, която вече е пораснала . Личи си, че двамата вече са навлезли в най-златната възраст, но това не ги е уморило много. Когато отиваме на гости, виждаме как двамата, с помощта на децата, правят ремонт на одаята в малката им селска къщичка. Живеят скромно, но са старателни и грижовни, казват за тях социалните им работници.
А специалистите от Областния център по приемна грижа в Шумен често им идват на гости, за да са им опора. За тях Николинка казва, че си стават като едно семейство, защото се търсят и си помагат, и свикват един с друг. През къщата на Николинка и Златко са минали няколко деца. Първото било едва на четири години, когато го приели. Изабел била малко, тъжно и много уплашено от живота дете. Нямала никакви навици за семейството. Дори не знаела какво е да имаш майка и татко, защото откакто я оставили, расла по домове.
Когато дошла в къщата, много трудно свикнала с възрастните. Направо се плашела от Златко, защото не била виждала мъж. И не спирала да плаче за „малките” – така наричала децата в сиропиталището. Първите два месеца били кошмар, разказват приемните родители. Започнали да се учат на най-елементарните неща.
Първо било ред детето да опознае живота извън голямата сграда, където виждала единствено лели в бели престилки. Николинка казва, че никога няма да забрави деня, в който накарала Изабел да откъсне домат от градината, а момиченцето стояло като приковано и не разбирало за какво и се говори. Тогава леля Николинка осъзнала, че това дете никога не е виждало домат. Когато нарязала домата, детето радостно възкликнало: „А, червената салата”. „Много ги увреждат по домовете“, казва леля Николинка.
Тя дори не вярвала, че не може дете на три години да прави елементарни неща и да познава действителността. За четирите години, прекарани в дома им, Изабела започнала да говори, станала самостоятелна и грижовна. И я осиновили. Все едно сърцето ми беше разкъсано на две, казва за този момент Златко.
Много трудно преживяхме раздялата с нея, защото тя ни беше като всичко, допълва Николинка. И започват един през друг да разказват как се натъжили, когато отвели момиченцето, но с благодарност в очите споделят, че се радват на решението на осиновителката да поддържат връзка с детето. Даже вчера се чули и си говорили как като дойде другото лято, пак ще им иде на гости и ще яде на воля любимите си джанки и вкусната баница на леля. Малко след като Изабел била настанена в дома на Златко и Николина, социалните помолили да приютят и Цветелина. Тя била на 16 години и служителите по закрила на детето я извели от социалния дом в Шумен.
Трудно било това съжителство, казва Николина. Цвети си имала собствено разбиране за живота и не можела да се примири с правилата. Но намерили накрая някакъв компромисен вариант. Цвети останала заедно със семейството до навършване на пълнолетие. Сега е добре и я виждаме често, разказва Николина. Понякога им е мъчно за нея, но се радват, че в последните години, преди да стане пълнолетна, Цвети е получила подслон и семейство. Макар и да не са били заможни, родителите се постарали да и дадат всичко, за да може тя, когато навърши пълнолетие, сама да заживее и да се справя. Не е лесно да се гледа тийнейджър, казва леля Николина и споделя за 14-годишния Асен. Бил доведен от спешния център в Шумен. Имал много трудности. Какъв живот е живял Николинка не знае, но разказва, че момчето не могло само да се обслужва, акало в найлони и ги криело под леглото, изпускало се в кревата… Но го гледали и него, защото не трябва да има дете, което да расте по домове, обобщава Златко.
Сега в тяхната къща живеят две приемни деца. Две момиченца, които имат нужда от много грижи, за да се лекуват техните наранени душички. Ева сега е на четири години. Заедно с баба и дядо са отскоро. Има си майка и татко, но не им бил лесен животът и нямали условия, в които да гледат момиченцето. Затова един ден социалните работници взели Ева и я настанили в социален дом. Таткото продължил да идва да я вижда, но по някое време се отказал. Когато я взели първата вечер, тя била много тиха и притеснена. Дошло време всички да заспиват. Тогава Николинка се навела и целунала другото момиченце, което живеело в къщата им по-отрано. И забравила за малката Ева.
Изведнъж от леглото се чуло: „Бабо, аз не бях ли послушна днес? И мене целуни.” На Николинка сърцето и се скъсало и до ден днешен не може да си прости, че е забравила за новото дете. Всеки ден се старая, казва тя, да поправя грешките на много възрастни хора, които са минали през живота на двете деца, за които се грижим. Най-трудно било да обяснява къде са мама и татко и кога ще дойдат да си ги вземат.
Ако ще златно да е детето, казва приемната баба, трябва да мине време, за да го заобичаш, да се свържеш с него. То така става и с твоите, разсъждава Николинка и споделя, че най-важното, което трябва да знае всеки, който иска да се грижи за изоставени деца, е че трябва да е търпелив. Търпението, вниманието и желанието да опознаеш едно хлапе, ще те направи добър родител, а не еуфорията от това, че е в къщата ти. Трудно е да се гледат чужди деца, обобщава Златко. Но казва, че колкото и да е трудно, не бива да се забравя, че това са деца, на които някой трябва да помогне. И да им се посвети.
За да пораснат силни и самостоятелни.
И така. Далеч от големия град, в една малка къща в с. Велино, растат и порастват две дечица, за които Златко и Николина са единствените светлинки в тежко започналия им живот. С времето и Ева, и другото момиченце, ще се учат да се грижат една за друга и да си помагат. Ще се учат и на уважение. А докато дойде време някой да им стане майка и татко завинаги, вратата на Златко и Николина ще продължава да е отворена за други чужди деца, които имат нужда от подслон и внимание.
©UNICEF, 2011 г.
Автор: Александър Миланов Фотографии: Александър Миланов
Тази история е по истински случай от проекта на УНИЦЕФ „Семейство за всяко дете“. УНИЦЕФ разполага с официално разрешение от ДСП Шумен за публикуване на информация и снимки за приемната майка и настаненото дете.
