Ние, приемните родители, които членуваме в Националната асоциация за приемна грижа, за пореден път алармираме за това, че е нужна цялостна, качествена и работеща система от правила за подпомагането на децата, които са в беда. Поредният случай на зверско насилие, завършил с убийство, е доказателство за това колко не сме съпричастни към страданията на децата.
Децата, които ние, приемните родители, отглеждаме, са жертва на общественото мълчание. Те са бити у дома или в сиропиталищата, те са унижавани, те са нежелани деца. Те са оставени от родителите си. В същото време държавната система за закрила на детето все повече връща деца в родните им семейства „на сляпо“ – важно е детето да се върне при майка си и баща си, като оценката на риска от това почти не е прави. Реинтеграцията, това връщане, се прави уж в най-добрия интерес на детето, а често се оказва, че адът за децата е същия, в какъвто са живели преди да отидат в приемно семейство.
В приемната грижа има свръхконтрол върху дейността на приемните семейства. Нашата работа се наблюдава от социалните работници поне веднъж месечно, като ние сме обект не само на контрол, но и на регулярни обучения, които са задължителни за нас. Социалните работници често се държат чиновнически с нас – изискват, настояват, а когато не получат желания резултат – наказват. Наказват ни с мълчание, с отписване от регистрите за приемни родители, наказват ни с нови и нови изисквания. В същото време социалните служби не правят нищо за развиването на уменията и знанията на родните семейства. На тях само им се предоставят помощи, на които, по закон, те имат право.
Липсва цялостна политика за борба с бедността и насилието, което ражда тази бедност. Затова децата са бити и умират. Защото на родителите се дават помощи, а не им се търси отговорност за това какви грижи полагат. И никой не ги учи на това как да са родители.
В обществото битува легендата, че социалните работници лесно отнемат деца от родителите им. Но това не е така. Иначе 7-годишната Пламена от Русе нямаше да умре. От телевизията научихме, че на бащата са отпускани социални помощи – еднократна помощ, за заплащане на наема на общинското жилище, за постъпването на детето в първи клас. Във всички случай социалните работници от ДСП – гр. Русе е трябвало да извършат социална оценка и да напишат социален доклад. Домът на бащата, в който живее с двете си деца, е трябвало да бъде посетен, социалните работници да разговарят с децата. При съмнения за злоупотреба и насилие социалните работници можеха да изведат децата и да ги настанят в приемно семейство. Не за да печелят приемните родители, а за да опазим живота на децата.
Като общество не ни е грижа за децата в беда. Малцина са онези, които са готови да си развалят отношенията със съседите и да докладват за насилие и злоупотреба с деца. Това тихо безразличие, с което подминаваме побоите над децата, ни прави съучастници.
Всички, които са знаели за злобата, с който родния баща уби Пламена, са съучастници. И социалните работници, които са отпускали помощите, без да се замислят за децата, за които тези помощи за предназначени, са съучастници. И учителите им. Всички.
Да не се превръщаме в съучастници. От нас зависи да спасим детски живот.
