Приемните семейства не са достатъчно включени, когато предстои осиновяване на дете и като цяло както при тях, така и в системата като цяло, липсва разбирането за приемната грижа като временна мярка. Тези проблеми често водят до рискови настанявания, загуба на приемни семейства и вреди за децата. Това се казва в позиция на Коалиция „Детство 2025“ за процеса на деинституционализация в България.
Според експертите от водещи организации в областта на закрилата на детето, приемната грижа се ограничава основно до набирането на приемни семейства и сформирането на общински екипи, но не са предприети никакви стъпки за да бъде изграден капацитета на общините да управляват една толкова иновативна и сложна услуга, каквато е приемната грижа. Екипите към общините са зле подготвени и страдат от сериозно текучество, както и липса на подходящи обучения и супервизии. Първите оценени семейства по проект „И аз имам семейство“ са високо рискови и има много случаи на провалени настанявания. Системата за закрила на детето и местните комисии за приемна грижа не са в състояние да поемат ролята си по отношение на приемната грижа: решенията за настаняване често са неподходящи както за детето, така и за местния контекст; няма разбиране за ролята на доставчика в подкрепа на децата и приемните семейства; извежданията на децата от приемни семейство към осиновяване стават без подготовка.
Институциите в новите резидентни услуги. Децата биват местени без актуализиране на техните оценки или без достатъчна подготoвка и това на места е довело до връщане на „по-тежките случаи“ от центрове за настаняване от семеен тип към домове за деца. Има сериозни притеснения, че преместването се осъществява не според най-добрия интерес на децата, а с оглед нуждата да бъдат запълнени и отчетени местата в новите услуги. Методиката за финансиране на услугите само на база брой настанени деца, без да има отделен стандарт за издръжка на услугите, създава зависимост и стремеж да се настаняват деца, за да се осигури издръжка. Другият проблем, който доведе до това, беше разширяването на целевата група на проекта, която включваше само деца от домове за деца с умствена изостаналост и деца от домове за бебета над 3 годишна възраст, към деца от домовете за деца, лишени от родителска грижа (ДДЛРГ), което се случи въпреки ясно изразената съпротива от страна на организациите, членки на коалиция „Детство 2025“ и повечето представители на гражданското общество, ангажирани с тематиката. В резултат, в момента съществува значителен риск преместванията на децата от старите институции в центрове за настаняване от семеен тип да целят преди всичко запълване на капацитета на сградите и гарантиране на финансирането за новите услуги и да не са съобразени с индивидуалните оценки, потребности и интереси на децата.
По отношение на проект „Детство за всички“ (който има за цел да закрие домовете за деца с увреждания) се наблюдават и сериозни проблеми с трансфера на информация от старите услуги към новите и неяснота за това кои деца къде са настанени, както и липса на всякаква информация за живота на децата в новите услуги и какво става след преместването – записани ли са децата в училище, ползват ли съпътстващи услуги, има ли прогрес/регрес в развитието им, поддържат ли връзка със своите родители и др. При персонала на новите услуги се наблюдава текучество, липса на мотивация поради ниското заплащане и липса на достатъчно обучения и супервизии, както и нисък капацитет за справяне с предизвикателно поведение. На фона на отдавна изразяваните притеснения относно това дали ЦНСТ биха предоставили среда, достатъчно близка до семейната (тъй като капацитетът им от 12+2 деца/младежи е твърде висок, а има недостатъчно персонал), се обострят рисковете новите услуги да се превърнат във форма на реинституционализация и да не отговарят на нуждите на децата.
Системата за закрила на детето е от ключово значение за това процеса на деинституционализация да тече плавно. По тази причина в националния план бяха заложени проекти и инициативи, чрез които нейния капацитет да бъде изграден. За съжаление, в по-голямата си част те се оказаха неуспешни. Отделите „Закрила на детето“ продължават да работят в режим на претовареност и краен недостиг на всички видове ресурси. Наблюдава се огромно текучество сред социалните работници, което затруднява работните процеси в системата и работата със семейства в риск. Основен проблем е липсата на стандарти и подготовка на социалните работници да работят по индивидуални случаи, както и липсата на подходяща подкрепа под формата на обучения, супервизии, материална база и др.
Деинституционализацията никога не би могла да бъде успешен процес без мерки за превенция на нуждата от нея – превенция на изоставянето и на разделянето на деца от техните родители. Броят на децата, които биват изоставяни при раждането остава висок и една голяма част от децата, които биват настанени в домовете за бебета пристигат там директно от родилните отделения. Децата с увреждания продължават да бъдат в по-голям риск, като на места все още се наблюдават препоръки от страна на медицинския персонал да бъдат изоставяни в институции, както и продължаваща доминация на медицинския модел на уврежданията. Ситуацията се влошава допълнително от липсата на достатъчно услуги за деца с увреждания в общността. Развитието на приобщаващото образование за деца със специални нужди остава в начален стадий.
Позицията е подписана от Българска асоциация за лица с интелектуални затруднения (БАЛИЗ), Българска асоциация на клиничните психолози,Български център за нестопанско право, Национална мрежа за децата, Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца, Нов български университет, Сдружение „Еквилибриум“, Сдружение за педагогическа и социална помощ за деца ФИЦЕ – България, Сдружение SOS Детски селища България, Фондация „Де Пасарел“, Фондация „За Нашите Деца”, Фондация „Карин дом”, Фондация „Лале”, Фондация „Лумос”, Фондация „Международна социална служба-България“, Фондация „Сийдър“, Фондация „ Hope & Homes for Children” – клон България, Валентина Симеонова, член в експертно качество, Харалан Александров, член в експертно качество.
