Моето детство ли? А дали съм излязла от него?
Игри до късна доба – криеница, „да бие, да бие“, „кленч“, народна топка, „катерички, разменете си местата“ и още, и още… Стара съм, нали? Сегашните деца може би дори не са ги чували. Беше забавно. С баба и дядо (лека им пръст) да идем в лозята, да дебнем фазаните, да поливаме зеленчуците, да ни возят на лодка, да ловим риба.
С баща ми да ида в нивите по време на жътва, да скачам на воля в прибраното жито.
Да са наслаждавам на вкуса на натежалите кехлибарени гроздове по време на гроздобер.
Да лазарувам с приятелки, да играем на неделното мегданско хоро. Да идем с приятели в селския киносалон и да гледаме кино. Не 3D но кино – „Ну, заяц погоди!“, „Слонът, моя приятел“, „Тримата от запаса“.
Да се видим с дошлите на село градски деца и „да разменяме знания“ с тях. Какво имам предвид ли? Едно момиченце, живеещо в София , беше на гости на своята баба на село. Тя ми благодареше, че се вози с мен в камиона (ГАЗ 53, сериозно возило!), гледаше стадото крави и питаше какво е това. А аз, ами аз я слушах в захлас, как ходи на балет.
Пързалянето със шейни в снежните вечери. Да, вечери. Невероятно е, да минеш с шейната върху оголен камък и след теб да излизат искри. А когато и родителите излизаха с шейните, беше още по-забавно.
Може би затова станах и приемен родител. Децата ми поотраснаха, а аз не искам да „напуснем“ детството. Искам всички деца да помнят щастливи детски дни, да няма сълзи в очите им, да са обичани и да се научат да обичат…
Преди дни се разделих с поредното приемно дете. То намери своите мама и тати. Валеше дъжд. Изпращайки ги до колата им, детето стъпи в локва. Мама и тати, за разлика от повечето познати ми родители, започнаха да скачат с детето в локвите.
Щастлива съм – те ще му позволят да опознава света, да допуска своите грешки и да се учи от тях.
Мисля, че всички трябва да го правим. Трудно е, от любов искаме да предпазим децата си. Ще им позволим ли да натрупат спомени за едно щастливо и безгрижно детство?
Дали това е правилният начин? Не знам. След три родни и осем приемни деца, аз продължавам да се уча. И със сигурност, да допускам и своите грешки. Но и да скачам в локвите, да ритам топка, да люлея кукли и да дърпам камиончета, да се люлея на люлка.
Бидейки приемен родител, сблъсквайки се с трудните съдби на дечицата, осъзнавам колко често съм „хабила нерви“ за незначителни неща ( ако не ме беше срам щях направо да си призная – за глупости.). Осъзнавам, че отложените и загубени моменти с нашите родители и с нашите деца не могат да бъдат нито върнати, нито наваксани.
Опитвам се да дам на приемните деца всичко това. Опитайте и вие. Или поне се опитайте да приемете и нашата, на приемащите родители, гледна точка.
