Аз съм Теди Цветкова и съм момиче, което живее в приемно семейство. Искам да ви разкажа за смелостта и добрините в моя живот, за това, което дадох и което получих. Също така и за смелостта, която имах, за да съм това, което съм сега, а именно – един добър и достоен човек. За мен достоен човек е не само този, който получава добро, а и този, който дава добро на околните. Аз смятам, че хората, които дават добро, са много малко, но ги има.

За моя радост животът ме среща с хора, които ми помагат и ме учат на добрини. За всеки човек добротата е различна, някои виждат доброто в това да се усмихнеш със сърцето си на друг човек. Или в това да дадеш капка надежда на съвсем непознат, да му покажеш, че не всичко е изгубено. Други смятат, че доброто е това, което правиш безусловно за другите, тоест когато даваш всичко от себе си и не очакваш да получиш в замяна. Аз смятам,че когато си опора на свой верен приятел, когато той знае, че винаги ти ще си до него.

Да, всичко това е добрина.

Всички тези мисли ме карат да се замисля за живота и съдбата. Животът ме среща с хора, изпълнени с доброта. Когато съм притеснена толкова силно, че не виждам светлина в тунела, в моменти, в който губя всички, които обичам се питам: ,,Има ли добро?”, но все пак се вглеждам в тунела по-добре от последния път, тогава мога да открия един мъничък лъч светлина и да не се откажа.

Аз живея с надежда за по-добро и смятам, че животът без надежди и без мечти, губи смисъла си. Например, аз веднъж помогнах на една стара жена, тя беше паднала, защото и беше станало лошо и си беше счупила ръката. След като и помогнах да стане, взех телефона и се обадих на нейната дъщеря, за да дойде и да я прибере. Дъщерята на старата жена дойде и я взе, а на мен ми благодари. Веднъж аз и две мои приятелки събрахме наши стари дрехи и ги занесохме в дома за изоставени деца, в който самите ние сме живели. Те много се зарадваха и започнаха да ни прегръщат. Ние бяхме много щастливи, като ги гледахме как се радваха. За мен това е добрина, като гледам усмихнати и щастливи лица. Разбира се, иска ми се всички деца да са при мен, но няма как да се случи това.

Смелостта е много важна, за да оцелея. Смела съм всеки ден, когато трябва да показвам на съучениците си, че не това, че нямам майка, не ме прави лош човек. Смела съм, когато подминавам гордо съседките, които казват, че моите приемни родители са ме взели само заради парите. Смела съм, когато наравно с останалите ми приятели се боря, за да постигам резултати и успехи в училище. Смела съм, когато ми се плаче, но разбирам, че моите тревоги не са толкова сериозни, колкото на децата – бежанци и на тези, които умират във воини. Аз съм смела, когато спестявам на приемните си родители много неща, които ме тревожат, защото знам, че и на тях не им е лесно. Моите приемни родители ме научиха на смелост. Особено, когато в семейството ни не беше лесно и имахме много трудности.

Аз вярвам, че малките неща в живота трябва да ни радват. Когато приемните ни родителите мърморят, те го правят за наше добро, а ние си мислим, че те не ни обичат. Всъщност е обратното. Ако не таиш добро в себе си, няма да усетиш чувството да си добър човек. Също така и ако не си смел, няма да можеш да правиш добрини. Добрините и смелостите са велико нещо. Аз имам един апел към всички хора: “Мили хора, въпреки този труден живот, отворете сърцата си и дайте път на доброто, което е скътано някъде там дълбоко във вашите души!”