Когато за първи път експертите по приемна грижа от Центъра за обществена подкрепа в гр. Пловдив на фондация „За Нашите Деца” се срещнаха с мъничкия Гошко той живееше единствено и само със своето „няма”. То изпълваше цялата празнота, която го заобикаляше.

Толкова много шум, а такава тишина бе в душата му. Не можеше да даде израз на това, а и как да го направи, та той бе едва на три. Единственото, което отекваше в него, бяха опитите да покаже, че е там, че го има, че съществува. Правеше го с непрестанни движения, непослушания и неподчинение на железните правила, които го затягаха като с вериги. Само така можеше да си осигури внимание само за себе си, защото не бе от късметлиите, на които това се полагаше по рождение. Той се бореше за него. С цялото си малко същество и енергия. Затова и образът, който пълнеше със съдържание, в единствения „Дом“, който имаше, бе на „лошия”. Така наричаха опитите му да се усеща жив. Няма свобода, няма цветове, няма кой да те открие…в това малко множество.

Специалистите на фондация „За Нашите Деца” направиха всичко възможно да му намерят най-подходящия приемен родител. Макар и над 60 годишна възраст неговата приемна майка, която Гошко прие като своя баба, успя благодарение на подкрепата на нашия екип, да му даде освен силата на любовта, но и вярата, че един ден той ще има истински родители. Когато отиде в приемния дом на своята баба, разбра какво е да имаш дом. Чувстваше се специален, открит сред цялата шумотевица и глъч. Хватката на „няма” започна да се отпуска. Трябваше му време, за да разбере, че в този дом, стрелките на часовника се движеха в обратната посока. Че с тях отмерваше позитивните моменти, не униженията и броя нямания. Учеше се, че може да бъде обичан и че заслужава това усещане. Не искаше да се връща към предишната стерилност в живота си.

Затова, когато децата от детската градина му подвикнаха „Ти нямаш майка”, той отново усети жилото на загубата. Опари се от полъха на старото усещане. И единствения начин да покаже колко му тежи, бе в моментите, когато бе сърдит на баба си. Показваше й колко му е зле, като повтаряше: „Ти нямаш майка”. Показа й болезнеността на най-тежката обида.

Но тогава баба му помогна да намерят пътя към децата. Застана пред тях заедно с него и пред всички обяви, че Гошко има не само майка, но и татко, които работят далече и някой ден ще дойдат да го вземат. Усети се лек и силен. Ръката му не бе сама. Усещаше в нея вплетените пръсти на баба си, която мислено му казваше, че го обича. От този ден нататък, той забрави тежестта на това наказание, скри дълбоко думите, които често го удряха така силно.

Скоро след това благодарение на подкрепата на нашите социални работници се появиха те – неговите мама и тате, които го осиновиха в момент, когато ги очакваше и знаеше, че ги има. Посрещна ги с усмивка и вълнение. Те му подариха най-прекрасния рожден ден, донесоха му голяма торта и заедно с целия екип на Центъра за обществена подкрепа в гр. Пловдив и любимата му баба той щастливо духна своите 4 свещички. Малко тъжен той вече знаеше, че скоро ще прегърне баба за последно.

И когато този момент дойде, държейки новите си родители за ръце, се обърна за последно към баба си…усещаше, че не само той, но и тя има нужда да хване неговата ръка сега. Затова й даде цялата си прегръдка, толкова силна, че ти спира дъха. Не само на този, който я получава, но и на този, който я наблюдава. Затича се, хвърли се в прегръдката, същевременно й даде своята и изкрещя: „Бабе, много те обичам”. Знаеше, че вече няма да живее с нея, усещаше го със силата на цялото си детско същество, отдели се от нея, засили се и отново се хвърли в прегръдките й.

Сега често се виждат по скайп. Говорят си с баба, но детето отдавна не чува далечното ехо, пронизващо детската му душа: „Ти нямаш майка”. Защото тя е там и го прегръща.

А зад компютъра е неговата баба, която го накара да повярва в това.