На 5 ноември, преди 2 години, късно следобяд, Тя за първи път прекрачи прага на нашия дом. Тогава, за първи път, плаках много, поглеждайки дете. Мъничка, свита, уплашена безкрайно много, плачеща без глас, а очите – празни. Беше пътувала за първи път през живота си, за първи път виждаше какво има извън дома за изоставени, за първи път попадаше някъде, където има цвят и хора, които ги е грижа за нея. Имаше първите свои лични неща. Дрешките, с които беше облечена и мъничката играчка, която стискаше в едната си ръчичка, а в другата-празна лъскава опаковка от лакомство. Никога не бях предполагала, че съществува дете, което ще пази месеци наред един такъв отпадък. Както и не бях предполагала, че може да съществуват много други неща.
Първата нощ, в която Тя плачеше от страх, а аз от безсилие.
Първите месеци, в който се учехме, че възрастните могат да протягат ръце към дете, за да го прегърнат и помилват, а не да го смачкат от бой.
Първата година, през която Тя ни научи, че ние, възрастните, трябва да сме достатъчно търпеливи, каквото и да се случва, ако ние даваме безрезервна обич, проявяваме разбиране и даваме всичко от себе си, всяка разбита душа може да се събере…
За съжаление, аз няма как да покажа лицето на това прекрасно дете, няма как да покажа любопитни и пълни с живот очички, защото все още е дете под закрила, едно от всички приемни деца от отборът на „анонимните“ и трябва да се правим, че Тя няма минало, че не е преминала през Ада и че не е спечелила битката за собствения си живот.
Тъжно ми е, тъжно ни е…
Остават ни по-малко от два месеца заедно. Трудно е, но на нея и предстои най-хубавото нещо – да бъде при своите прекрасни мама и татко.
И докато този момент дойде, не ни остава нищо друго, освен да я обичаме и да и се радваме.
А Тя все така важно да стои със скръстени крачета на дивана и да ни командва : „Шшшт, тихо,бе, гледам болейпол (да се разбира волейбол)”.
