Цветелина Радулова е от Троян. Млада е. Приемен родител е, като до момента се е грижила за няколко деца, част от които са осиновени. През дома ѝ са преминали онези деца, които никой не иска, защото са “трудни” деца, “циганчета”. А тя е крехка, слаба и биткаджийка. Наскоро пребори коварно заболяване, сега е посветила дните си, за да връща изгубеното и обречено детство. Една от майките “на заплата”, към които обществото хвърля камъни, че печелят от детските съдби. Но зад обществената истина стоят много чувства…
Някакъв невероятен аромат се опитва да събуди сетивата ми. М-д-а-а, кафе и зюмбюли. Две припряни ръце ме гушват силно и почти ме изправят в леглото. Целувки, пожелания и „Благодаря ти, че те имам и че точно ти си моята майка!” Дъщеря ми – моето най-голямо богатство, моят най-голям критик и моят неизчерпаем извор на обич! Човечето, което ми дава безкрайно много поводи за радост и гордост!
Всеки ден ми е осмомартенско. Всеки ден съм обичана майка! Щастливка съм! От ранна детска възраст знаех, че ще бъда майка на много дечица. Докато приятелките ми си представяха как ще изглеждат като булки, аз се виждах в образа на майка.Толкова скучно ми се струваше да си представям само един-единствен ден от живота си. Отнасях доста подигравки за това, но желанието ми не се изпари.
Станах майка на 21 г., в малък провинциален град. Самотна майка! Ах, как ненавиждам това определение и етикетите, които обществото залепва на такива като мен… Детето растеше, имах подкрепата на цялото семейство, това ми беше достатъчно, за да продължавам смело напред. Бях щастлива, но някъде вътре в мен имаше празнина. Липсваше ми това, за което наистина мечтаех – къща, пълна с деца.
Периодично, обикновено около празниците, по телевизията излъчваха предавания за децата в домовете. Тъжна гледка… Вероятно майките, които са взели решението да изоставят децата си, не са намерили нужната подкрепа в собствените си семейства. Така си мислех тогава… В мислите ми започна да узрява идеята да се погрижа за изоставено дете. Не знаех как, не знаех кого да попитам, но бях убедена, че искам да го направя. Мислех за това години наред.
Една сутрин, търсейки нещо из интернет, попаднах на информация, която окончателно намери отговор на въпроса ми. ПРИЕМНА ГРИЖА. Започнах трескаво да търся материали и колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че това е моето нещо. Отговарях на всички изброени критерии, но трябваше да обсъдя това и със семейството си. Подходих плахо и поставих отдалече въпроса, а отговорът, който получих, ме накара да летя: “Щом го искаш – направи го! С теб сме!” Години по-късно разбрах, че за един приемен родител, подкрепящата среда е изключително важна.
И така, въодушевена, намерих офиса, в който трябваше да подам заявлението си за приемен родител. Посрещнаха ме с учудване – бях на 30 и няколко години. Вероятно твърде млада… Зададоха ми няколко въпроса, след тях вероятно трябваше да се откажа от намеренията си…
“Знаеш ли, че 90% от децата са от ромски произход?”.
„Да, наясно съм!”.
Защото за мен децата са деца. Чисти и невинни, без значение какъв е произходът им. Не се отказах. Подадох заявлението, събрах всички нужни документи, проучваха ме, обучаваха ме, трябваше да премина и през комисия, която да прецени дали ще бъда подходящ приемен родител. Целият процес продължи около 4 месеца. Струваше ми се, че твърде бавно минават дните, а в същото време някой някъде има нужда от мен. Имах чувството, че карам бременност, вълненията са подобни:
Ще бъда ли добра майка за чуждото дете? Ще ме приеме ли? Ще мога ли да му се отдам безусловно? Как ще изглежда? Ще успея ли да се разделя с детето тогава, когато му дойде времето? Ще се справя ли със всичко това?
Въпроси, на които само Времето може да отговори…
Обученията ме приземиха малко, показаха ми истинския свят и чувства на всички онези, с които собствените им родители са се отнесли като с биологичен отпадък.
Необичани още от момента на зачеването си, които в момента на раждането си, заедно с първата глътка въздух са получили и първия шамар от живота – просто да ги изоставят.
Един нечовешки акт, който оставя дълбока и понякога неизлечима рана в сърцата и душите на децата.
Там някъде ме очакваше моето първо приемно дете. Никога няма да забравя вълнението, с което се подготвях за Нея. Дрешките, легълцето, всички онези неща ,които ще ѝ бъдат нужни… Обичах я още преди да я видя. Нямах представа как изглежда, знаех само възрастта ѝ. Пътуването към нея… Имах чувството, че колата се движи съвсем бавно. Аз бързах да я прегърна и да и покажа, че някой вече я обича. Документи, подписи и след задължителните процедури щях да я видя. Ще ме приеме ли? Страхувах се ужасно много…
Приличаше на парцалена кукла, която някой непослушко е влачил през локвите. За 11-те си месеца живот беше преживяла доста трудности. Прегърнах я, а тя ме оскуба и оплю. Това бяха единствените неща, които можеше да прави. В оня момент се проклинах заради сложния за обличане тоалет, който ѝ бях избрала – копченца, панделки… Трудно е да се справи човек с тях, когато ръцете му треперят от вълнение, страх от неизвестното и под зоркия поглед на социалните работнички. Чувствах се като на изпит за Майка. Спомням си, че само я гушках и ѝ казвах, че страшното е свършило. По-късно разбрах, че едва сега започваше Страшното…
Учехме се на всичко – от това да спи в нормално легло, облечена в чиста пижамка, преминахме през „уроци”, че протегнатите към нея ръце могат да прегръщат и да успокояват, уроци по обич, доверие…
Все още има “специалисти”, “социални работници”, “експерти”, които смятат, че е супер непрофесионално да обичаш приемното си дете и да изграждаш емоционална връзка с него. Аз предпочитам да бъда непрофесионалист, но да успея по чисто човешки начин да сглобя разбитите душа и тяло.
Обичта се учи само чрез обич.
Бяхме заедно една година. Преживяхме какво ли не. Нейното оцеляване, моето оцеляване… Превърна се в прекрасно дете, даряващо и получаващо обич. Осиновиха я малко преди Коледа. Беше един от най-тъжните ни празници… Плаках, страдах, измъчвах се. Част от сърцето и душата ми ги нямаше. Беше ги взела със себе си. Най-тежко е да погалиш и да целунеш някого за последно, с ясното съзнание, че вероятно никога няма да видиш и да чуеш нещо за него.
Три години след раздялата ни, аз продължавам да я срещам, но само в сънищата ми. Дни, седмици, месеци живееш като в транс. От време на време някъде из вкъщи виждаш предмет, който е принадлежал на приемното ти дете и целия ураган от чувства те връхлита отново. Онази раздираща болка, невидимата ръка, която те хваща за гърлото… Единственото, което ти остава, е да се самоуспокояваш, че си дал най-доброто от себе си, че си бил важна част в живота на детето и че си му показал, че светът може и да е добър.
Преминах през много трудности. Дарявам обич, грижа. Посветих дните и нощите си на ничиите деца. Сблъсках се с негативната нагласа на обществото. Многократно отговарях с мълчание на въпроса „Къде си го помъкнала това циганче?”. Бях наричана “печалбарка”, бях слагана под общ знаменател с хора, които наистина се грижат за деца заради заплата. Сблъсквах се неразбирането от страна на институциите. Бях слагана в рамка.
Тежко е, но няма да се предам. Заради невинните души, изкупуващи чужди грешки. Няма да позволя на някой да ме превърне в детегледачка, чакаща датата за заплата и тичаща към банкомата. Ще продължа да бъда Човек, каквото и да ми коства това.
Дете след дете… всички те, нуждаещи се от нас. Всяко носещо в себе си белезите от „мръсните ръце”, с които е докосвано. Деца, нуждаещи се от приемните си родители ,които трябва да дават, без да очакват нещо в замяна. За нас най-голямото удовлетворение са изпълнените с живот и щастие детски очи.
Обичайте децата си.
