Знаете ли какво е да ви се обадят социални работници и да ви кажат: „Има едно бебе, наядено от плъхове, няма още годинка. Смятаме, че само вие имате ресурс да се справите?“ А след час да ви помолят да приберете в дома си и сестричката му, която през целия си тригодишен живот не е излизала от кошарата. Бебето е с 40% кръвозагуба, каката – цялата схваната, с изкривени ръце и крака. Е, повечето приемни семейства го знаят.
Знае го и Гинка Илиева – приемен родител и програмен мениджър на Националната асоциация за приемна грижа, която с годините се е превърнала в мотора на тази социална услуга у нас. Сама преминала през травмата на изоставянето като малка, тя е истинско вдъхновение и пример за това, че когато има желание, има и начин да тръгнеш по пътя на успеха. На 47 години завършва средно образование. На 52 г. – висше. Преминава през обучение за социален педагог. Завършила е почти всички курсове за травмата при децата. Седем години се грижи за три приемни деца едновременно.
Гинка, ти не криеш, че познаваш живота на изоставените деца от първо лице, защото някога си била на тяхно място. Какво си спомняш от онзи период?
Родителите ми се разделиха, когато бях на три годинки и майка ми трудно се справяше с грижите за мен. Когато трябваше да тръгна в първи клас, попаднах в дома за деца и юноши, който беше нещо като полуинтернат. Имаше и изоставени деца, но тези като мен през уикенда можеха да се приберат вкъщи. Не зная колко беше добре това прибиране, защото после, не искаш да се върнеш. В тези случаи децата си мислят, че не ги искат, те не могат да разберат, че родителят понякога го прави за добро, защото няма възможност да се грижи за тях, а не че не ги иска.
Бях там около две години и не мога да кажа, че съм получила някакви тежки психологически травми. Много съдбовно ми останаха в паметта само едни големи железни врати, защото всеки път, когато майка ме връщаше, се хващах за тях, плачех и се молех да не ме оставя. И много дълги години си слагах ръката върху хляба, за да не ми го вземат, понеже в дома си го крадяхме и си го криехме. После направо го намразих и досега не обичам хляб.
Когато майка ми се събра с втория ми баща, двамата ме взеха от дома, за да се грижат за мен. За съжаление това не продължи дълго. Когато бях в седми клас, изживях най-голямата травма в живота си. Ние не бяхме като сегашните деца, да сме информирани и аз не разбирах какво се случва, когато той започна да търси близост с мен по различен начин. Бях много уплашена, срамувах се, страхувах се. Това продължи две години, докато събера смелост да кажа на майка ми, но не получих подкрепа от нея. Тя реши, че искам да им разваля семейството, наеха ми една квартира и буквално ме изгониха от вкъщи. Бях дете в девети клас, без контрол. Спрях да ходя на училище. Реших, че ще работя, за да изкарвам пари. Работих в тогавашното „Книгоразпространение“. Много обичах работата си, защото много обичах, и сега обичам, да чета. Разнасяхме нощем книги по книжарниците, а аз си купувах от тях и четях, но така и не завърших училище.
Но вече имаш и диплома от университет?
Да, правих много опити да завърша по-рано, но все нещо се случваше. Мечтата ми беше да създам семейство, каквото не съм имала и затова се омъжих доста малка – на 20 години. Съпругът ми губи баща си в четвърти клас и също израства в домовете, но той успява да завърши. После се родиха тримата ни синове. Аз пробвах да завърша през някогашните професионални учебни центрове, после вечерно, задочно и накрая в индивидуална форма. Много се срамувах от основното си образование, макар че, може би заради четенето, но много хора не вярваха, че не съм завършила. Завърших средно образование преди пет години – на 47 г., и веднага записах висше в Шуменския университет, специалност „Социална педагогика“. Завърших миналата година, 2022 г. Започнах да уча с огромно желание, защото винаги съм искала да се развивам и надграждам знанията си. За съжаление установих, че обучението доста изостава от практиката и с нея се учи повече.
Как се срещна с приемната грижа
След трите момчета с мъжа ми много искахме момиченце. И си казахме, че когато един ден имаме наш дом, ще си осиновим. Искахме да помогнем на едно дете, което няма свой дом, да му осигурим такъв. Но нещата се проточиха във времето. И когато се установихме на село, вече в свой дом, аз случайно чух една жена да казва, че е станала приемен родител. Разпитах я и като се прибрах, казах на мъжа ми, че ще станем приемни родители. Той не го прие много сериозно. Припомних му за какво мечтаехме – да помогнем на поне едно дете. Обясних му, че като приемни родители ще можем да помогнем не на едно, а на много деца. Той обаче не смяташе, че е готов. Съкруших се много, но размислих трезво и си дадох сметка, че детето не е гардероб, който можеш да върнеш, или диван, който да смениш, понеже не ти пасва на интериора. Това е много отговорна задача, в решаването на която трябва да участва цялото семейство.
Минаха едни много дълги за мен 6 месеца, докато той каже „да“ и веднага се записахме на обучение. Но на втория ден бяхме на път да се откажем, защото осъзнахме, че не знаем как ще се разделим с детето, за което се грижим, когато един ден се наложи. Ние си представяхме как си вземаме едно момиченце, прибираме си го вкъщи и край. Както всички си мислят в началото.
И двамата имаме травмата от раздялата в детството, от всичко, което сме преживели. Не знаехме как да обясним на едно дете, че не го оставяме, защото не го обичаме, а защото е за негово добро.
Но надделя мотивацията ни, че това е нашата възможност да помогнем на нуждаещи се от подкрепа деца. И на другия ден отидохме на курса. Бяхме много активни. Споделихме какво преживяваме. Успокоиха ни, че това е нормално и че дори е добре, като си задаваме тези въпроси.
Какво си спомняш от срещата с първото ви приемно дете?
Беше тригодишно, настанено вече в институция. В момента, в който я видяхме, си я харесахме и не оставихме на мира директорката, докато не ни я даде веднага – още за Коледа.
Искахме да сме нейният подарък за Коледа и успяхме.
Сега е вече на 16 години и още си е при нас. Майка ѝ живее в чужбина. Нито се отказва от нея, нито я взема. В началото много страдаше. Казаха ни, че е най-тъжното дете в дома. Спомням си как, когато аз отидох да я видя, ме гледаше изпод вежди, все едно се сърди на целия свят за това, което ѝ се е случило, но с много любов го преодоляхме този период.
За колко приемни деца сте се грижили със съпруга ти?
Общо четири. Второто ни детенце беше момиченце, което ни настаниха също от институция. Беше на една годинка. Не бяхме още с профил за толкова малки деца, но тя една година беше лежала само по гръб – краката ѝ бяха обърнати като на жабка, смачкани, и казаха, че може би никога няма да проходи. Не знаехме дали ще се справим с проблемите ѝ. Но като казаха, че в деня, в който я видяхме, има рожден ден, решихме да ѝ направим този подарък – да има семейство за първия си рожден ден. Тя не ни приемаше. Беше много тъжна. Виждаше се, че страда за хората, които са я оставили да стои една година по гръб, защото децата не разбират, че светът може да бъде по-хубав.
Правих масажи, проходи, за кратко време ѝ излязоха 6 – 7 зъба. Хвърли се в живота, както се казва. На 3 годинки и половина я осиновиха в Нидерландия.
Преди няколко години ни изпратиха снимка от турнир по художестевна гимнастика, на който беше спечелила второ място. Язди кон, кара ски, плува и говори три езика – холандски, френски, защото баща ѝ е французин, и английски.
Другите две деца са били голямо изпитание?
Една година след като я осиновиха, ми се обадиха за дете с много тежко състояние. Казаха ми: „Само вие можете да се справите с този случай. Нямаме друго семейство, което има такъв ресурс“.
Беше бебе на една годинка, нахапано от плъхове. Тогава за пръв път много се изплаших какво ще видя. Като приемен родител съм виждала по различни поводи деца, изоставени в кашони, нахапани от плъхове, с отхапани уши, част от носа. Ние имахме приемно дете, най-малкият ни син беше при нас, а не знаех какво ще видя. Но обсъдихме с мъжа ми притесненията ни и решихме, че ще помогнем. Трябваше да го вземем от болницата. Лекарят каза: „Това дете си беше отишло, просто му е било писано да живее“. Било е с повече от 40% кръвозагуба, заведено в болницата от бащата, който сутринта видял, че цялото креватче е в кръв.
Когато социалните работници правят проверка в дома, установяват, че там има и момиченце на три годинки.
Семейството живее в нещо като хамбар, а детето три години не е ставало от детската кошарка. Това е бил животът ѝ. Хвърляли са ѝ по някой комат хляб. Яла е от време на време от шишето на братчето си. Един час, след като взехме момченцето, се обадиха, че няма къде да отиде момиченцето.
Аз вече бях много притеснена, но тук мъжът ми беше водещият в решението да я вземем у дома. Той си спомни за сестрите си, как ги е утешавал и им е помагал в дома и каза: „Нека да я вземем. Щом е на три, ще я пуснем на детска градина“. Но изобщо нямахме идея какво е състоянието ѝ Цялата беше схваната, с изкривени ръце и крака. Не правеше контакт с хората, седи в средата на стаята и пищи. Беше дори по-зле и от брат си.
Колко време останаха при вас?
Седем години се грижихме за тях, преди да ги осиновят в Италия заедно. Много ги обичахме и много се привързахме един към друг. Момченцето беше много предано, всеотдайно, мъж – мечта. Винаги, когато излезеше от вкъщи, се връщаше с цвете или с тревичка, които ми подаряваше. А когато ги взехме, не знаеха какво са играчки. Бебето беше с доста изядени ръце и затова много бинтован.
Спомням си как започна да пълзи на лакти, като войниците, за да стигне до играчките, и се опитваше да ги вземе накуп. Хващаше играчка, буташе топки, колички.
Той се оправи, кака му проходи. Децата наистина се хвърлят в живота и само им трябва някой, който да ги напътства.
Защо толкова късно са осиновени?
При тях, преди да ги включат в регистъра за осиновяване, пет години имаше една безумна реинтеграция, по време на която майката се научи единствено да мете къщата. Надяваме се да са добре, защото нямаме обратна връзка. Много страдаха, искаха да останат, но ние нямаше как да ги осиновим. Имахме настанено дете, малкият ни син беше при нас и вече имахме внуци.
Какво получаваш от приемната грижа, покрай която имаш доста малко време за семейството?
Чувството да видиш, че си постигнал нещо от един съкрушен живот, да видиш грейналите усмивки и очите, преди плакали от мъка, да плачат от щастие, не може да се обясни. Децата при нас идват като от филм на ужасите – в повечето случаи те са наядени от животни, пребивани, тормозени… А си отиват толкова щастливи, прегърнали новата си съдба. Ние това правим – отключваме, подаряваме една нова щастлива съдба. Никой не очаква предателство от родителите си, а обич и закрила. Предателството те преследва цял живот, счупва те. Знам го от личен опит. Затова вярвам, че ние, приемните родители, наистина поправяме счупеното детство.
Имаш ли още сили да преживяваш подобен ад с децата? Би ли приела да поправиш още някое детство?
Ние и в момента се грижим за приемно дете. Не съм сигурна, че ще мога да отделя толкова много време, колкото е необходимо за още едно. Аз съм изключително активна. Програмен мениджър съм на Националната асоциация за приемна грижа. Отговарям на националния телефон на Асоциацията. Всеки ден приемни родители, социални работници споделят различни истории и казуси и заедно търсим решение. Работя и в Националната пациентска организация като социален работник, по проекти за деца – правозащитници. Участвам в лагери. Организирам обучения и семинари. Но досега не съм отказвала настаняване на дете, така че решението ще се взема на момента.
Автор: Дина Христова
