Здравей, страннико!
Не ме познаваш, никога не си чувал за мен, както и аз за теб. Едва ли, някога ще имаме възможност да седнем и да поговорим за това като възрастни. А темата е болезнена. Имаше моменти от живота ни, които бяха болезнени. Моменти, в които нямахме никого, с когото да споделим страданието си. Или просто бяхме твърде наранени, за да изложим своите мисли и чувства на хартия.
Защото, въпреки че бяха просто думи, ние ги преживявахме отново и отново. Но, страннико, ако ти казвам, че искам да ти кажа в това писмо, че ти трябва да си благодарен на всички тези болезнени моменти, не се смей и не махай с ръка. Защото ние също имаме причини да бъдем щастливи. И ние имаме основание да се смеем на глас и да даваме топли прегръдки. Да дадем любов, която нашите собствени родители, роднини и приятели не са знаели как да ни дадат. Те не са знаели как. Ето защо искам да ти разкажа моята история.
Тя не е приказка.
Не мога да ти кажа, че има щастлив край, защото кой наистина знае в каква посока ще се обърне животът му? Не живея с родителите си от 5-годишна възраст. Не искам да обяснявам защо, вярвам, че можеш да се досетиш какви са те. Мога само да ти кажа, че не са били добри родители. Че не знаеха своята „функция“ и не си направиха труда да разберат как да я изпълняват. Бях на 15 г, когато за първи път бях настанен в приемно семейство. Когато за пръв път влязох в чужда къща, заспах на нечие чуждо легло и получих собствена стая, която не ми се налагаше да споделям с няколко други момичета. Ако ти кажа, че беше странно, ще излъжа. Беше необяснимо. Беше такова, че всички прилагателни имена на света не стигат за да да обясня чувствата, които изпитвах. Но така бих излъгала, ако кажа, че всичко винаги бе мрачно и тъжно.
Видях и научих как едно семейство може да живее хармонично и мирно. Научих как да изграждам увереност. Научих какво означава да уважаваш себе си и останалите от домакинството. Научих какво означава да държиш на думата си, да бъдеш отговорен. Научих се да бъда приятел.
Научих се да обичам. Показаха ми че мнението ми е важно. Научих от опит че всичко в живота се случва поради някаква причина. И това ме превежда през живота. И четири години по-късно – ето ме тук. Уча в Юридическия факултет. Пиша това, което винаги съм искала. Аз съм независима, отговорна и мога уверено да ви кажа, че не бих била тук, ако тези болезнени моменти, за които говорих в началото, не се бяха случили. Те просто определят и оформят във вас човека, който искате да бъдете един ден. Когато напусках приемна грижа, бях оставена сама. Те не ми се обадиха повече. Те не питаха как съм. Те не се интересуваха дали имам нужда от нещо. Те не се интересуваха дали трябва да се преместя в друг град. Това е моята история и аз искрено се надявам, че това е един от онези редки случаи, в които „детето” е останало само. Моят съвет към вас е да се борите. Защото ние сме от хората, които трябва да се борят за правата си. И на всички останали те са гарантирани. Не позволявайте да ви боли, защото че те не ви се обаждат.
Те мислят, че са си свършили работата, което в крайна сметка са направили. Не можете да ги обвинявате. Знаехме, че колкото и хубаво да беше, ще дойде денят, когато трябва да си опаковаме куфарите и да започнем живота си от нулата. Знам, че ще те боли, но аз вярвам в теб. Имай сили да преминеш през това, което дори възрастните не могат да преодолеят. Знаеш ли какво мога да казвам на приятелите си, когато ме питат как съм успяла да го превъзмогна? Някак гледам на това, сякаш сме избрани. Това сме ние – тези, които един ден ще имат свои деца и ще им дадем любов, която на нас не ни е дадена и все пак ще знаем как да им я дарим. И то милион пъти повече и по-силна. Така намираш ли вече целта си в този свят? Ти си промяната. Твоите решения могат да имат голям ефект върху всичко следващо. Затова избирай разумно. И следвай мечтите си. Моли се за хората, които са ти причинили болка, научи се да прощаваш, но най-много от всичко, пристъпвай през живота си с вдигната глава. Защото, страннико, никога не се знае кога ще се срещнем.
