Биляна:
Историята ми започна преди няколко години, когато все повече започнах да се замислям върху това какво се случва в живота ми и доколко въобще е стойностно. Някак си целият този кръг на работа, пътувания, забавления, изкарване и харчене на пари ми се струваше доста празен. Не носеше нищо на никого. Тогава моя, по това време позната, а сега вече близка приятелка ми каза за една фондация, която работи с децата от дом за изоставени деца. И така аз станах доброволец във фондацията. Всъщност това начало малко или много е егоистично – защото АЗ имах нужда на направя нещо смислено. Тогава все още не оценявах от какво ТЕ имат нужда. На това ме научи Ани.
Честно казано, преди не съм се замисляла за съдбата на изоставените деца. Когато започнах да ходя в дома, се сблъсках фронтално с тази реалност и често си тръгвах, плачейки. Била съм свидетел на най-различни ситуации. Като цяло тази система по този начин не работи. Възпитателите правят каквото могат, но са малко, а децата – хиперактивни, неспокойни, често агресивни. Всяко си има неговия филм в главата и си реагира спрямо това. Ани също си имаше неин и ми отне много време, за да му хвана горе-долу сценария и да започна да го трансформирам. Те трудно се отпускат, трудно се доверяват.
Фондацията работи най-вече с децата от малките групи и така се запознах с Ани. Тогава тя беше на 7 години. Да започна да взимам точно нея стана случайно, доколкото изобщо има случайни неща. За мен това си беше съдба. И както започва което и да било значимо отношение – имаше искра.
Излязохме няколко пъти заедно навън извън работата с фондацията. От това начало си спомням как ме стискаше здраво за ръката, уплашена като мишленце, и не смееше да ме пусне. Чудех се какво ли се случва в главичката й. Видях неща от себе си в нея и я почувствах страшно близко. Усетих, че носи много красиви и стойностни неща вътре в нея, някои обаче дълбоко заровени, но все пак там и със съвсем голяма вероятност да могат да бъдат изкарани на повърхността. Имаше някаква вътрешна мъдрост и сила, които ме впечатлиха. Някак си видях смисъл. Доста бързо, малко объркано, но съвсем сигурно се влюбих в детето. След това обстоятелствата се развиха светкавично. Почти веднага започнах да я взимам за цели уикенди, но трябваше винаги да я връщам вечер и да я взимам отново на следващата сутрин.
Това непрекъснато взимане и връщане започна да ни тежи и на втория месец подадох документи, за да може да остава при мен и да я взимам за неограничено време. За това разрешение чакахме четири месеца. Преди една Коледа най-накрая ни го дадоха и тогава за пръв път прекарахме всички празници заедно.
За мен тя си ми е дете. В нейната глава е същото. Друго нямам засега. Аз до 30-ата си годишнина дори не се бях замисляла за деца. Когато срещнах Ани, нито исках, нито знаех какво да правя с децата. Тя просто ме връхлетя. И израснах заедно с нея. Напоследък няколко пъти вече ми казва, че било време да й раждам братче.
Всякакви мисли са ми минавали през главата за това време. В началото имаше и такива от сорта на „Боже, в какво се забърках!“. Най-тежко ми беше през първата година. Тя беше емоционално нестабилна, понякога дори агресивна. Заради житейската си ситуация имаше странни модели на поведение, които се мъчех да разбирам, оправдавам, променям. Бавно откриваше света навън и се променяше. Но много й влияеше този двойствен живот, който водеше – ту там, ту с мен. Имах чувството, че оставях едно дете, а в края на седмицата намирах друго. И започвах отначало. Тогава все още прекарвахме само уикендите заедно и имах много малко време, в което да й окажа максимум въздействие, за да може след това като загубя половината – пак да имам нещо, върху което да стъпя. И така малко по малко. Имало е моменти, в които съм била абсолютно отчаяна и ми е идело направо да си захапя ръката от безсилие. Но малко след това тя се усмихва или идва да се гушне, или пък прави/казва нещо толкова сладко и смислено, че направо ме изумява, и тогава всичко минава, а отчаяните мисли се сменят с други.
През много трудности минахме. Сигурна съм, че всички родители минават през трудности, но при нас имаше някои допълнителни фактори. В началото тя не ме познаваше, нито ми се доверяваше. Психиката и емоционалността й са малко по-сложни. А аз не съм психолог. Не съм била там през първите й седем години, нито съм участвала в нейното възпитание. Имах късмета обаче да ме харесва, дори да ми се възхищава и това ми беше единственият коз. Освен това дотогава дори не съм била родител. Някак се включих от никъде за някъде и трябваше много много бързо да наваксвам. И след всички прочетени книги и разговори с родители и приятелки в ключовите моменти пак разчитах основно на интуицията си. Ако има нещо, което ме е преследвало през цялото време, това е въпросът: Ами сега сбърках ли?! И ако да – това как ще й повлияе?
Изминахме много дълъг път – всяка една от нас поотделно и двете заедно. Преминахме през най-различни емоционални състояния в отношенията си. Сега навлизаме в нов етап, тъй като тя явно започва някаква фаза на ранен пубертет с всичките му признаци и странни прояви на себеизява. Със сигурност няма да е по-лесно от началото, но сега поне съм по-подготвена или поне така си мисля, на което сигурно всички родители, минали оттам, ще се изсмеят с глас.
Аз също много се промених за това време. Ани бавно и съвсем неусетно, дори и за мен, но сигурно и последователно приспа една след друга образите на пътешественичката, купонджийката, бунтарката и кариеристката и събуди този на майката и на жената, чиято сила не е в контрола, а в подкрепата. Ани ми помогна да изградя в себе си търпението и смирението, което никой друг човек в живота ми не беше успял да направи досега. Понякога си мисля, че тя ми даде много повече, отколкото аз някога бих могла да направя за нея.
Физически аз много я гушкам и я целувам. Понякога дори си мисля дали не я мачкам прекалено, но на нея й е приятно и го търси. Тя също си изразява обичта физически. Е, понякога има и по-креативни хрумвания, като например да издълбае с нож с големи букви в гърба на стола Б+А, вдъхновена от едно анимационно филмче.
Сега прекарваме заедно всяка седмица времето от петък или четвъртък до понеделник. През седмицата тя ходи два пъти на английски и два пъти на балет. Също прекарваме заедно много време лятото, моите отпуски. Като цяло не се разделяме много във времето, в което е с мен. Правим всичко заедно. Понякога я оставям на родителите ми или в къщи, но тя се мръщи. Предпочита да сме заедно.
Всичките ми приятели я познават и обичат. През лятото много пътуваме, разхождаме се, караме колело. Обичаме да слушаме музика заедно, често ходим на концерти. Много си говорим. През зимата повече учим и гледаме анимации или National Geographic. Тя много обича да гледа за животните. Скоро се качихме на ски – тя за първи път въобще, а аз за първи път от години. Беше доста забавно.
Често рисуваме заедно. Тя има нагласи към творчеството и аз се опитвам да й развивам креативността и въобще усещане към красотата и хармонията. Сега започнахме да ходим заедно на уроци по икебана.
Не съм сигурна, че мога да отговоря как виждам бъдещето ни занапред. Малко съм неподготвена за такъв въпрос. Бъдещето си е бъдеще. То си идва и не мисля, че мога да го планирам. Един ден нещо се случва и всичко се преобръща. Е, хайде планирай! Ще се адаптираме към ситуациите в бъдещето такива, каквито се случват. Така или иначе моят живот е свързан с нейния и така ще бъде дотогава, докато тя го иска под каквато и да било форма.
Ани, 10 г.
Харесвам в Биби това, че обича да говорим за различни теми. Тя цени моето мнение, когато сбърка, се извинява, а малко хора го правят.
Обичаме да се разхождаме, да слушаме музика заедно, също така да ходим заедно на море, да пътуваме, да опознаваме света, радвам се, че съм с нея, защото тя не е като другите майки, има тийнейджърски дух и ми се струва, че заради това ме разбира по-лесно.
Нямам си любима играчка, защото вече съм голяма, не съм бебе. Когато станеш на десет, нямаш нужда от своите малки приятели – вярно, те са ти помагали в сънищата, помагали са ти и във въображението, но трябва да продължиш напред. Някой ден порастваш и време да влезеш в реалността.
Какво е любовта? Това е усещане между двама партньори и когато са готови, те се докосват. И когато единия го няма, става по-студено. Ама не съм сигурна. Любовта е нещо, което ще уча като по-голяма.
Като стана голяма, ще стана певица, пееща популярна музика, и ще свиря на инструмент, но още не знам на какъв. Но знам, че някой ден съдбата ще ми помогне да го открия и ще стана добра певица.
