Какво е приемната грижа?

Това може да бъде дете, настанено в институция, или такова, за което не е подходящо да остане с родителите си за известен период от време. Може да бъде новородено, за което майка му няма възможност да се грижи, както и тийнейджър, прекарал живота си в институция или връщането му при родното семейство не е възможно. Възрастта на децата, които могат да бъдат настанени в приемни семейства, е от 0 до 18 години.

СПЕШНО – в случаите, когато дете трябва да бъде изведено по спешност от семейството му.

КРАТКОСРОЧНО – да се грижиш за дете, докато трудностите в семейството му бъдат решени и то може да се върне отново при биологичните си родители или да бъде осиновено. Това настаняване се предприема в срок до 1 година, с цел подкрепа на родното семейство и връщане на детето в него. При краткосрочното настаняване между детето и семейството му се осъществяват редовни контакти, ако това е в негов интерес.

ДЪЛГОСРОЧНО – да се грижиш за дете, докато навърши пълнолетие и е готово да поеме своя път и да бъде независим и отговорен млад човек. Този вид настаняване се предприема за срок над 1 година за деца, чийто родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права, с ограничени права или чийто родители трайно не полагат грижи за тях, или са в трайна невъзможност да се грижат за тях и връщането в родното семейство е трудно осъществимо.

Приемната грижа може да бъде ДОБРОВОЛНА – семействата полагат грижа за децата безвъзмездно, като получават само месечни средства за отглеждането и възпитанието им, и ПРОФЕСИОНАЛНА – хора, които приемат грижата за децата като свое професионално призвание, в което могат да се развиват. При този вид грижа приемният родител получава месечно възнаграждение за труда си.

Кой може да стане приемен родител?

За да бъдете приемен родител, е необходимо:

• да сте сигурни в решението си;
• семейството и роднините Ви да приемат идеята да станете приемен родител;
• да покажете, че имате желание да се грижите за деца и да се включите в обучение по приемна грижа;
• да имате достатъчно пространство в дома си и време, за да се грижите и да общувате с детето;
• да проявявате разбиране към нуждите на настаненото дете;
• да сте готови да работите в партньорство със социалните работници;
• да не сте осъждани, да не сте в лошо здравословно състояние или да имате проблеми с алкохол и наркотици или някакви други зависимости.

Стъпка 1. Информационна среща.

Всичко започва с информационната среща. На нея кандидатите за приемни родители се запознават с това, какво е приемна грижа и какви са изискванията, за да станеш приемен родител. Тя не ангажира с нищо кандидат приемния родител. Той може да получи информацията, която му е необходима, за да прецени иска ли да продължи напред в процеса.

Стъпка 2. Подаване на заявление.

Кандидатите за приемни родители подават заявление.

Стъпка 3. Обучение на кандидатите за приемни семейства.

В зависимост от програмата, по която работят съответните обучители се определят продължителността и броя на сесиите.

 Стъпка 4. Оценка на кандидатите за приемни семейства.

След подаване на заявлението започва и оценяването на кандидатите за приемни родители:

• Провеждат се срещи с кандидатите и останалите членове на домакинството.
• Провеждат се индивидуални срещи с всеки един от кандидатите, на които се обсъждат въпроси, които се отнасят до тяхното детство, образование, работа, семейство, близки и приятели.
• Провеждат се срещи с поръчителите на семейството
• Правят се посещения в дома на кандидата.

След направените индивидуални и семейни срещи и след приключване на обучението и оценяването на кандидатите за приемни родители, социалният работник на семейството изготвя доклад, с който кандидатите се запознават и след одобрение, го подписват. Докладът се представя пред Комисията за детето чрез отдел „Закрила на детето” .

Стъпка 5. Одобрение.

След предварителното одобрение се свиква Комисия за детето от съответната община за одобрение на кандидатите. Комисията е съставена от различни специалисти с познания в сферата на детското благосъстояние – педиатри, психолози, юристи, социални работници, приемни родители, експерти по приемна грижа и др.

Комисията се запознава с доклада от оценяването. При възникнали неясноти и въпроси по отношение на оценката, комисията изслушва социалния работник на кандидата, а при необходимост и самия кандидат.

Какви са възможните решения и изходи от заседанията за одобрение на кандидат-приемни семейства?

• Комисията взема решение за одобрение на съответната кандидатура, изготвя се протокол от заседанието и със заповед на директора на ДСП се вписва в регистъра на одобрени приемни родители.
• Комисията установява, че се нуждае от допълнителна информация по дадената кандидатура и изисква допълнителна оценка от социалния работник.
• Комисията взема решение, че семейството не притежава необходимия капацитет, за да приеме дете от институция или в риск.

Стъпка 6. Опознаване и напасване.

След като семейството е одобрено, започва да се търси, за кое конкретно дете то е подходящо. Когато се определи дете, което има нужда от приемна грижа, историята му се разказва на приемното семейство. Показва се и негова снимка. На кандидатите се предоставя възможност да зададат своите въпроси, след което им се дава време да помислят и да дадат своето съгласие или отказ за грижа за конкретното дете.

Ако семейството изрази желание да полага грижи за детето, започва подготовка за настаняването му.  Планира се, колко пъти приемното семейство ще се срещне с детето, преди то да заживее с тях, колко пъти детето ще гостува в техния дом, за да опознае средата и хората, с които ще живее.

Целта на този вид напасване е по-плавното преместване на детето в дома на приемните родители, с цел да се избегне шока от рязката промяна в живота му. По време на този процес, приемните родители разказват на детето за семейството си, за децата си /ако имат такива/, показват техни снимки и снимки на жилището си. Така детето се подготвя за промяната.

При спешно настаняване няма процес на напасване, защото то е свързано с бързо реагиране и спешно предприемане на мерки.

През целия процес на опознаване и напасване, социалните работници подкрепят приемните родители.

Стъпка 7. Настаняване.

След процеса на напасване се преминава към настаняване на детето в дома на приемните родители. Първият ден обикновено е изпълнен с очакване и известна доза притеснение, но благодарение на опознавателните срещи, приемното дете и приемните родители са подготвени за този момент. След настаняването, социалните работници продължават да подкрепят семейството чрез лични срещи или консултации по телефона.

Като приемни родители Вие имате право на подкрепа от социалните си работници, но и ще бъдете проверявани, за да се уверят службите, че се грижите добре за детето, както и че спазване договорките.

При настаняване в приемно семейство детето напуска мястото, в което e живяло досега, и се разделя с хората, които са се грижили за него. Тези хора може да са негови родители, близки, екип от дома за деца, в който е било отглеждано, както и децата в този дом.

Детето, което ще бъде настанено в приемно семейство, има притеснения от преместването на непознато място. То може да не изразява тези чувства с думи, но определено се чувства доста притеснено, дори и животът му в институция да не е бил щастлив. Детето не знае дали в приемното семейство ще се чувства по-добре, по същия начин, или по-зле.

Когато се преместват при приемни родители, децата и младите хора си задават различни въпроси, като например:

• Как се казват хората, при които отивам?
• Защо отивам при тях?
• Как да ги наричам?
• Какво ще знае за мен семейство, при което отивам?
• Колко деца има това семейство? Момичета или момчета са те? На колко години са? Имат ли куче? А то хапе ли?
• Какво е мястото, където живее семейството, при което отивам?
• Защо трябва да се местя от мястото, където съм живял досега?
• В какво съм сгрешил?
• Моите родители ще знаят ли къде съм? Как мога да се свържа с тях, ако имам нужда? Кога ще видя отново родителите си/предишните грижещи се за мен?
• Къде ще бъдат моите братя или сестри? Какво ще се случи с тях?
• Ще трябва ли да ходя на училище /различно училище/? Какво ще стане с нещата, които съм притежавал досега?

Причините, поради които би могла да настъпи раздяла между детето и приемното семейство, са различни.

Някои от тях са:

• завръщане на детето в родното му семейство;
• осиновяване на детето;
• навършване на пълнолетие от детето и/или желание от негова страна да живее самостоятелно;
• ако детето се премества от краткосрочна на дългосрочна приемна грижа, при друго приемно семейство;
• ситуацията в живота на приемното семейство се е променила и те не могат да се грижат повече за детето;
• конфликти между приемното дете/младия човек и приемните родители, и др. причини.

При тези различни ситуации детето изпитва различни страхове, като:

• Какъв ще бъде животът ми оттук нататък?
• Дали ще мога да свикна без приемните си родители?
• Дали ще поддържам контакт с тях? Аз ли съм виновен, че трябва да се разделя с приемното семейство?
• Много трудна за детето и семейството е раздяла, породена от неразбирателство помежду им.
• Тогава и двете страни изпитват вина.
• Важно е приемните родители да признаят на детето или юношата, че раздялата не се дължи само на неговото поведение, но и че те са допуснали грешки.
• И двете страни се нуждаят от подкрепата на специалисти, за да могат постепенно да преодолеят страховете и чувството си за вина.

Прекъсването на връзката между майката и новороденото след изграждането на емоционална свързаност между тях, води до пагубни последствия в първите няколко месеца.

Първият месец, децата стават хленчещи, опитват се да се вкопчват в наблюдаващия ги. През втория месец вече отказват контакт, често заемат т.нар. „патогномична поза”, която се изразява в лежене по корем в люлката. Получават инсомния, губят тегло, предразположени са към болести. Наблюдава се скованост на лицевия израз. През третия месец, сковаността на лицето и израза стават трайни, а плачът изчезва, като на негово място детето издава стонове. Заболяването прераства в летаргия. Депресията може да спре единствено, ако майката се върне. Хоспитализмът е характерен за първите 18 месеца от раздялата с майката. Той е съвкупност от соматични и психични смущения. Децата изостават в своето физическо,

Според друг учен – Ерих Нойман, новороденото човешко същество има нужда от една година, за да достигне нивото на зрялост у новородените бозайници. Той нарича този период „допълнително – утробна ембрионална фаза”, която се изразява в това, че физически тялото на детето вече е отделено от това на майката, но Аз-ът все още не е отделен и психически се съдържа в нея.

Независимо от причините, поради които биологичната майка се разделя с детето, то преживява тази раздяла като изоставяне.

Фактът, че детето не помни какво му се е случило, не заличава последствията от преживяното. Дори изоставянето на дете, което вече е отгледано до някаква възраст, независимо дали няколко месеца или на няколко години, също са описвани сходни преживявания и чувства. Спомените на нещо конкретно или абсолютната липса на какъвто и да е спомен, не са от особено значение.

Преобладаващите чувства са чувство за изоставеност, гняв, вина, срам дори. Като положителни чувства, като добър изход от омагьосания кръг на мрачни чувства и емоции са възможността на детето да изпита отново привързаност, доверие и любов. Но понякога чувството на загуба може да баде толкова опустошително, че да доведе до мисли за самоубийство. Доналд Уиникът нарича това „феноменална смърт”. Според него това, което детето е преживяло е феноменална смърт – не на физично, а на психично ниво. Колебанието за слагане на край на живота е просто решение дали да сложат край на живота на тялото си, тъй като те (както определят себе си), отдавна са мъртви на психично ниво. Те чувстват себе си като вече преживяли смъртта.

Ранната загуба на майката възпрепятства развитието на чувството за базисно доверие. Според изследване на Реналдо Мадуро, проведено върху две близначки, едната от които е била отделена от майка си в кувьоз, а другата е била при майка си през цялото време. Изследването му показва, че тази, която е била отделена е изгубила чувството на базисно доверие, в надеждността на майката и вярата в собствената си доброта. Според Мадуро, при емоционална болка детето реагира с тялото си, склонно е да замества хората, които му липсват с любими играчки, които да му предлагат жадувания уют и сигурност, нежелание да зависи от когото и да било, защото той може да си тръгне или да се промени, чувство за нарцистична празнота, осъзната дълбока тъга по загубената майка, опасност от параноидни-шизоидни механизми за защита, дистанцираност, апатия, гняв, страх от собствената деструктивност и огромно чувство за вина.

Чувствата на изоставеното дете трябва да бъдат разбирани и уважавани от възрастните. Често пъти възрастният си мисли, че като ги омаловажава те ще изчезнат. Но болката на детето няма да изчезне, само защото възрастните я игнорират или се чувстват неудобно от нея. Основно за специалистите е да разберат, че детето има право да страда.

Често изоставените деца имат фантазии за своята биологична майка. Те си я представят като прекрасната майка, която ще се върне и ще ги вземе със себе си. Това е съпроводено понякога и от една друга фантазия – че осиновителите, или обгрижващите в дома са ги откраднали от истинската им майка, че тя не ги е изоставила и ги търси. Може би така те премахват вината от себе си и от биологичния родител за това, че са разделени, така чрез тази фантазия майката е добра и грижовна, а лошите са осиновителите/възпитателите. Това е съпроводено и с чувството, че трябва да бъдеш спасен. Вярата, че майката ще се върне и ще „спаси” изоставеното дете от ситуацията, в която се намира. Това не е обвързано с живота на детето и ситуацията, в която то се намира. Често пъти то не е застрашено, но фантазията за това „спасяване”, „измъкване”, „отвеждане” е много силна. Присъстват фантаии и за братя, сестри, бащи, роднини. Вече като по-големи, изоставените деца и юноши изпитват трудности при интимните взаимоотношения и създаването на приятелства. Реалното преживяване на изоставяне е причината, заради която детето проектира образа на изоставящата майка върху осиновителката, тъй като тя е налична, тя е на разположение, докато другата майка не е. Често пъти детето си „отмъщава” на майката-осиновителка за това, което му е причинила биологичната майка. То прави това несъзнателно. Според Хърбърт Вийдер това е често срещано явление – детето да бърка майката, която го е осиновила и тази, която го е изоставила. Страхът му да не би отново да бъде изоставено провокира поведение, което да предизвика реализирането на този страх. То провокира осиновители (възпитатели, социални работници), за да провери дали няма да се откажат от него, да го изоставят, както „заслужава”, въпреки, че не иска наистина това да се случи.

Нанси Верие прави допитване до осиновени като деца, но вече големи хора, като ги пита какво означава за тях това, че са били осиновени. Едни отговарят, че за тях това не означава нищо, просто, защото те не са имали никакъв избор, други, че не са избрани, а просто осиновителите им са решили да осиновят дете, трети, че не те са избрани те, а техните родители са избрани да станат осиновители, четвърти, че радостта от това, че са избрани от осиновителите си, не може с нищо се сравни със скръбта, че не са избрани от биологичната си майка. Това показва, че независимо от схващането на осиновяването като най-добрата алтелнатива за изоставените деца, чувствата, които те изпитват съвсем не са на радост и признателност. Но сякаш е социално неприемливо да се оплакват, а напротив – те трябва да са благодарни за това, което им се е случило. Според изследваните, те няма за какво да бъдат благодарни на съдбата, затова, че са осиновени. Няма да се стига до осиновяване, ако преди това някой не ги е изоставил и те няма за какво да благодарят. Разбира се, те съзнават, че осиновителите заслужават уважение, но това няма нищо общо с тези чувства според тях.

Трябва да разбираме тези, на които помагаме. Най-доброто, което може да се направи за тези деца е да бъдат изслушани, разбрани, да им се позволи за изстрадат загубата, да им се даде време да осъзнаят своите чувства и да ги осмислят. Страхът от изоставяне е един от най-големите детски страхове, дори и при деца отглеждани от своите биологични родители. Веднъж изоставени, те носят травмата на изоставянето в себе си цял живот и я пренасят върху всяко свое бъдещо общуване. Изоставянето се отразява и върху самочувствието им. То белязва целия им живот още от люлката, още от акта на отхвърлянето от страна на майката.

Безпомощността, която чувстват и в зряла възраст е отражение на онази безпомощност, която са чувствали, когато са били изоставени, незвъзможността да променят нищо, от това, което им се случва. Нужна е помощ, за да разберат своите чувства на вина, гняв, страх от повторно изоставяне, страх от отхвърляне. Помощ трябва и при създаването на увереност, че може да се доверят на някого, че не е „опасно” да се привържеш към някого. Често пъти изоставените деца създават свой фалшив Аз като предпазна мярка срещу отхвърляне. Така, ако някой те отхвърли няма да е страшно, защото това не си ти. Но този фалшив Аз пречи да бъдат себе си. Той помага, но и вреди.

Изследването на преобладаващите чувства в съзнанието на изоставеното дете ще помогне за неговото по-добро разбиране при осъществяването на социална работа с него. Познаването на тези чувства е важно, доколкото социалната работа е не просто административна и насочваща, тя е и психо-социална помощ.

Използвана литература:

1. Антология Социална работа, Дейвис, М., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С. 2008 г.

2. Изоставянето на деца – превенция и алтернативи, Богданова, М., изд. Авангард Прима, С. 2009 г.

3. Първичната рана – да докоснем света на изоставеното дете, Нютън Верие, Н., изд. Лик, С. 2005 г.

Поведението на деца, живеещи при приемни родители, често отразява чувствата им към раздялата с родното семейство. Деца, които преживяват раздяла с единия или и двамата родители, са чувствителни към тези раздели. В много случаи децата не могат да определят чувствата си, още по-малко да ги изразят по адекватен начин. Тези чувства не остават скрити; те се проявяват по различни начини, често неподходящи.

Какво да се прави?

Когато се разглеждат поведенчески проблеми, които произхождат от неподходящо проявените чувства на детето, целта е да се помогне на детето да научи нови начини да изрази чувствата си. Това е една от функциите на всички възпитателни моменти между родителя и детето. На детето трябва да му бъде разрешено да изпитва силни чувства. Някои деца се справят със силните си чувства, като ги отричат. Тези деца може би се нуждаят от разрешение да изявят чувствата си в дадена структурирана ситуация като терапевтична сесия. Понякога социалните работници или родителите могат да използват ситуация, в която децата открито да проявят раздразнението си, за да разкрият силните си чувства.

Важното е, че семействата не само помагат на децата да разберат чувствата си, но също така моделират подходящи начини за тяхното изразяване. Възможно е да се окаже подкрепа за дълбоко залегналите чувства у децата, без да се подкрепя поведението им. Например, едно дете скъсва снимката на един от биологичните родители, след като е било на гости. Ако приемният родител каже: „Не трябва да правиш това, защото е невъзпитано“, детето получава посланието, че чувствата му са лоши. Това може да доведе до егоцентрични идеи, че то е лошо и че е негова вината да живее при приемно семейство.

От друга страна, ако приемният родител приема чувствата на детето, но не и държанието, той или тя могат да отговорят: „Зная, че си недоволен от това, че не можеш да живее вкъщи с родителите си. Това е разбираемо. Аз също бих бил недоволен. Да скъсаш снимката не е най-подходящият начин да покажеш, че се дразниш. Какво друго можеш да направиш?“

Този отговор разрешава на детето да има силни чувства, но посочва, че има и други много по-приемливи начини тези чувства да бъдат изразени.

Приемното семейство може да направи книга за себе си, която да представи на детето. Тази книга включва снимки на членовете на семейството, снимки на домашни любимци, описание на дома им и членовете на семейството, подробности за хобитата на семейството, как прекарват времето си заедно, какви неща харесват, отбелязване на важни събития за тях, и др. Книгата може да бъде дадена на детето от социалния работник, преди да се срещне със семейството. Информацията в нея може да бъде обсъдена с детето. Тя би трябвало да успокои някои от неговите страхове.

Дори за едно много кратко време, например в колата, на път за настаняването, социалният работник може да направи нещо, за да подготви детето. Социалният работник и приемниците трябва да очакват основните въпроси на детето и да са сигурни, че могат да отговорят на тях. Бързите списъци са много полезни във време, когато толкова много неща се случват бързо.

Подготовката на детето и семейството започва преди фактическото преместване на детето в семейството, с изключение на спешните настанявания. В този предварителен етап много от въпросите на детето получават своите отговори и успокояват до голяма степен страховете му.

Осъществяване на срещи между приемното семейство и детето: Първото посещение се осъществява на мястото, където живее детето. Следват няколко посещения на това място. След това детето посещава дома на приемното семейство. Постепенно посещенията на детето при приемното семейство стават по-чести и за по-продължителен период от време, докато то бъде настанено за постоянно.

Осъществяване на срещи с хората /човека/, които са се грижили за детето: Те би трябвало да дадат най-пълна информация за детето – характер, навици, любими занимания, реакции и действия на детето, докато живее в настоящата обстановка и др. Детето трябва да се чувства успокоено от това, че човекът, който се грижи за него в момента и бъдещия му приемник, са загрижени за него и се уважават взаимно. Човекът /хората/, който се е грижил за детето могат да дадат някои прпоръки на приемниците, във връзка с грижата за детето. За приемниците също е важно да са се срещали с този човек /хора/, който ще бъде важен за детето и ще бъде някой, за когото то ще говори и ще има притеснения.

Осъществяване на срещи между социалния работник и приемното дете: По време на тези срещи социалният работник се консултира с детето за неговите мнения и чувства. Детето в такива случаи се чувства, като че ли няма власт или контрол над това, което се прави за него. Даването на време да помисли и да зададе въпроси затвърждава неговото самочувствие и го кара да усети, че с него се консултират и го изслушват. То трябва да знае, че възрастните контролират нещата и ще вземат крайното решение, защото да оставиш това на детето е прекалено страшна задача за него. По време на срещите си със семейството, соцалният работник обсъжда с всички членове на семейството техните мнения и дали детето се адаптира добре към тях.