В София се проведе национално събитие под надслов „#МладиНезависими: как е възможно?“, една инициатива на Националната асоциация за приемна грижа, реализирана с подкрепата на Български фонд за жените. Събитието събра различни участници, сред които специално поканени за него зрелостници, представители на държавни институции, социални и образователни служби, експерти от неправителствения сектор, приемни родители. Общата цел беше да се открие обществен разговор за реалността, в която живеят младежите след приемната грижа, и да се потърсят отговори за това как държавата и обществото могат да подкрепят прехода им към самостоятелност.
Темата за независимия живот след приемната грижа остава болезнено неразпозната в общественото съзнание, макар всяка година десетки младежи да излизат от системата без стабилна подкрепа. За тях това не е просто формалност, а драматичен житейски завой – момент, в който институциите спират да бъдат отговорни за тяхното бъдеще, а често и единствените хора, които са ги подкрепяли дотогава, изчезват. Липсата на жилище, доход, образование, менторство и емоционална опора поставя много от тези млади хора на ръба на оцеляването и ги поставя в реален риск от бездомност, изолация и загуба на посока. Именно затова събитието не просто представи резултати от проучвания и анализи, а създаде пространство, в което младежките позиции бяха поставени в центъра.
По време на форума бяха представени данни от национално представително социологическо проучване, осъществено от изследователски център „Тренд“. То показва, че над 80% от българските граждани възприемат приемната грижа като важен обществен ресурс и подкрепят нейното развитие. В същото време обаче близо половината от анкетираните заявяват, че не познават какво се случва с децата след напускането на системата. Липсата на информация, съчетана със социална дистанция и ниска ангажираност на институциите, допринася за невидимостта на тези младежи.
Изследователят Ива Вело очерта добри европейски практики от страни като Финландия, Франция и Северна Ирландия, където младежите могат да останат в грижа до 25-годишна възраст, получават индивидуални планове за преход, менторска подкрепа и достъп до жилище. „Докато в някои държави подкрепата след пълнолетие е гарантирана и регулирана със закон, в България преходът често е непланиран и оставя младежите сами срещу системата. А това е рецепта за провал, ако ги няма приемните им родители, които да продължат да се грижат за тях“, подчерта Вело.
Особено емоционален акцент в програмата беше представянето на доклада от сторителинг проучване, представено от Александър Миланов, който събира 18 лични разказа на младежи, израснали в приемна грижа. Историите очертават както положителните ефекти от дългосрочна обич и подкрепа, така и болезнените празнини след излизане от системата. „Коледа беше последната ми в приемната грижа, но знам, че няма да спрат да ме подкрепят“, споделя Огнян, един от участниците в изследването. Друг младеж, Бехчет, споменава първия си досег със системата: „Чудехме се какво става. Никой не ни подготвя, никой не говори с нас.“ А Лора, млада жена с тежка семейна история, споделя: „Мама винаги търсеше диалог с мен, винаги слизаше на моето стъпало. В това семейство разбрах какво значи доверие.“
Много от младежите разказват, че се налага да се справят с живота сами още в първите месеци след излизането си от грижа. Те трябва да намерят работа, квартира, да управляват финанси, да се грижат за здравето си, единствено с подкрепата на приемните си родители, които формално нямат ангажимент към тях след напускането на приемната грижа. „В приемното семейство ми показаха как да се грижа за себе си. Но когато навърших 18, институциите просто се оттеглиха“, казва Петър. Историите ясно показват, че когато има ангажирани приемни родители и съпричастна среда, младежите имат значително по-добри шансове за развитие. Но когато този преход се случи без план и подкрепа, последиците са трайни и сериозни, какъвто и беше случаят с убитият в Кула Мариан.
Форумът завърши с дискусия и консенсус относно необходимостта от законови и практически промени. Беше изразена обща позиция, че България се нуждае от структурирана програма за последваща грижа, която да осигурява подкрепа до 25-годишна възраст, с ясно разписани механизми за планиране, менторство, жилищно осигуряване и психосоциална подкрепа. В изказването си при закриването Гинка Илиева от НАПГ обобщи: „Тези млади хора са преминали през тежки житейски обстоятелства, но не търсят съжаление, те искат справедлив шанс. И този шанс зависи от нас, възрастните, които вземаме решенията.“
ПРЕЗЕНТАЦИЯ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ОПИТ
ПРЕЗЕНТАЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ГЛЕДНА ТОЧКА
