Златка Вълкова винаги е била отдадена на мисията да помага. Като доброволец тя попада в дома за деца, лишени от родителски грижи във Враца. Там през 2016 г. среща своя бъдещ приемен син, още ненавършил 12 години.
„Бях занесла мартенички. Той си взе една и после помоли за още една, защото искал да я даде на сестра си. Тръгнахме на разходка и попита може ли с доброволците да излезе още едно дете. Оказа се братчето му. Така разбрах, че в дома е заедно със своите биологични брат и сестра. Но разбрах също и колко добро сърце има – винаги мисли за другите“, разказва за първата им среща Златка.
После забелязва, че всички деца се държат много лошо с момчето, което от пръв поглед е откраднало сърцето ѝ.
„Той или плачеше, или изпадаше в кризи. Започнах всеки месец да посещавам дома, за да го видя. И си дадох сметка, че с това дете по телефона и Фейсбук не става. Или си вкарваш главата в торбата и му даваш дом, любов и сигурност, или се откъсваш от него, защото разделите са много тежки и за двамата“, казва приемната майка.
През 2017 г. малкият за пръв път излиза извън Враца, за да гостува на новата си приятелка:
„Стана през нощта и дойде да се гушне при мен. Имал е нужда от прегръдка. На 13 г. беше около 140 см и тежеше едва 29.5 кг. Никога няма да забравя тази цифра. Сега е над 180 см“.
Две години момчето през месец е на гости на бъдещата си приемна майка.
„И 2018 г. узря това решение да си го взема, защото виждах колко е различен при мен. Не обвинявам институцията, защото там има един възпитател на етаж. Нито може да му хване ръката и да пише, нито да му отдели време да си поговорят. Гледа се да се задоволят базовите потребности на децата – да са облечени, нахранени, да имат покрив“, споделя Златка.
Тя не крие, че ѝ минало през ум да поеме грижата и за трите деца, но не била сигурна, че ще се справи.
„Моето момче е дете със специални образователни потребности. Много е красив, харизматичен, социален, комуникативен, бързо създава контакти и на пръв поглед никой не може да предположи, че има проблем. Но има затруднения с ограмотяването. Аз не съм имала биологични деца. Давах си сметка, че ще е трудно, а се оказа още по-трудно, отколкото си мислех. Но толкова много го обикнах това дете и то мен, че не си представях да не го взема“, казва Златка.
По това време тя вече се е запознала с приемната грижа като единствен шанс за някои деца да растат в семейна среда, но си мисли, че всичко ще мине по-лесно и бързо, отколкото се случва.
„Първо тръгва процедурата с търсене на близки и роднини, защото в грижата за децата приоритет е винаги оставането им в биологичното семейство. После минах обучение, подготвих документите и от септември 2018 г. си дойде при мен“, спомня си Златка.
След като е одобрена за приемен родител, за да се отдаде изцяло на своето „специално дете“, тя напуска работа, защото:
„Не съм го взела, за да не го гледам“.
Момчето, което идва в дома ѝ, е завършило 7 клас, а познава само своята буква.
„Вече познава всички букви, пише печатно. Но два месеца се връщаше и по един час стоеше захлупил глава на масата. Беше свикнал никой нищо да не иска от него, да ходи с ръце в джобовете на училище, да удари една дрямка до обяд и хайде обратно към вкъщи. Казваше: „Аз си тръгвам, щом ме караш да пиша!“ Питах го сега или утре ще си приготвиш багажа, а той: „Спокойно, бе, Злате, никъде няма да ходя“. Като го карах да се къпе, питаше кой ден е и обясняваше, че къпането е само в неделя. От немиене на зъби целите бяха със зъбен камък“, спомня си за тежкото начало приемната майка.
За да помага на детето си, завършва специална педагогика. Двамата разузнават сами някои маршрути, за да се научи поне малко да се справя сам в света навън.
„Записвам го на всички активности, които ми минат през очите. Приятелки ме питат защо си го причинявам, но аз знам, че друг начин той да се развива няма“, казва Златка.
От 2020 г. момчето посещава центъра на Слав и Десислава Петкови, които основават Българската фондация за адаптиран спорт.
„Пробва всякакви спортове, но го нямаше спортния хъс. Трудно му намериха заложбите. Едва от 2024 г. му се откри силната страна – бягане на дълги разстояния. Вече бяха в дълги бягания от 10 км, 11 км и има мечти – да се реализира в спорта, да печели медали. Да го виждам, че напредва, че върви напред, че мечтае – това за мен е най-големият успех“, не крие гордостта си Златка и допълва: „В центъра има психолог, арт терапия… Мога да го оставя и да се върна да поработя. Помагам на две дечица със специални потребности“.
Според нея има голяма нужда от популяризиране на ползите за децата от приемната грижа и че не е толкова страшно да дадеш любов и дом на едно дете:
„Много хора си представят, че ти водят едно дете с бълхи и ти го оставят да се оправяш, но не е така. Има подкрепа, за да успееш. Важна е, разбира се, и социалната сигурност, която гражданските договори сега не дават на приемните родители“.
Смята, че вече се е подобрила и подкрепата за младежите, напускащи приемната грижа или услуги.
„Не е като преди – днес си в дома, утре спиш на пейката пред него. Помагат и фондации, и доброволци. Но трябва да се наблегне на социализацията на тези деца. Да се създадат възможности да общуват със света навън постоянно. Сега, особено живеещите в социалните услуги, са капсулирани. Оттам отиват в преходно жилище и нямат никакви умения за справяне с живота“, смята Златка.
След излизане от приемната грижа през 2023 г. нейното дете получава подкрепа от социалния работник Мария Каменова, която предлага момчето да бъде включено в програма за деца след приемна грижа за 3-годишен период.
„Винаги ще съм благодарна на тази жена. Сега той посещава място, където работи с глина, с пирография, което е много важно за развитието на неговата фина моторика“, признава приемната майка, която също получава подкрепа от организацията през цялото време на своето приемно родителство.
Днес Златка е категорична:
„Моето момче е дете, което никога няма да напусне дома ми, ако зависи от мен. Но ако реши да си тръгне, съм му казала, че не мога да го спра. Когато говорим за това, ми отвръща: „Стига глупости, никога няма да си тръгна“, смее се приемната майка.
Като всички родители, особено на деца със специални потребности, и тя се страхува как ще продължи той, ако нещо се случи с нея. Затова прави всичко възможно детето да поддържа връзка с биологичните си родители, с брат си и със сестра си:
„Обичам брат му и сестра му. Брат му всяка неделя е у нас. С майка му поддържаме връзка с надеждата, че при необходимост ще има кой да се погрижи за него. Затова наблягаме и на социалните контакти“, споделя Златка.
