Все по-често говорим за качество на приемната грижа. Факт е, че броят на приемните родители в София, които биват утвърждавани, е по малък от този на приемните родители, които се заличават. Същевременно се увеличават тези, които размахват пръст на приемните родители и ги поучават, обучават, наставляват и прочие …ават.
Моят анализ е следният:
Качеството на приемната грижа ще спада все повече, защото качествените приемни родители биват отстранявани или сами се оттеглят. Приемните родители в София тръгват с нагласата да направят добро и да оставят трайни следи в отглеждането и възпитанието на деца в нужда. След като поемат първото дете, установяват, че нещата са далеч по-трудни отколкото са очаквали. Те не се заемат с послушни и благодарни деца, а с малки зверчета, които водят своята война и недоумяват, че срещу тях стои някой, който искрено им желае доброто и иска да им помогне.
Спечелването на доверието на дете, което цял живот е било лъгано и отхвърляно е тежка задача.
Подкрепящите организации, които по правило би следвало да са такива, в действителност им размахват пръст с постоянната заплаха, че ако не са достатъчно „послушни“ ще им изведат детето. Като цяло отношението към тях е като към нископлатена прислуга, която всеки момент може да бъде заменена с друга такава. На всичкото отгоре, след като са минали през всички премеждия, за да помогнат на дете, то често бива реинтегрирано или осиновено в среда, в която се чувства нещастно и сякаш приемният родител е единственият, който го забелязва. Ако се намеси – негово чудо та ничие. Той е необучен. Отнасял се е с приемното дете твърде добре и то се е привързало към него. Възпрепятства реинтеграцията, респ. осиновяването. Бива заклеймяван от всички институции и с това неговата „кариера“ като приемен родител приключва.
Понякога, когато нещата загрубяват твърде много, напр. в знак на протест срещу извеждането, детето опитва да се самонарани, приемният родител бива даден на прокурор, за да е сигурно, че той е виновен и никой социален работник няма грам вина за това. Иначе казано, освен непълноценен, некомпетентен, необучен и некадърен, приемният родител ще се почувства и престъпник.
Питам се, какво би накарало един качествен приемен родител от София да се самоподложи на всичко това? Ако просто търси работа, защо да не се цани за детегледач и срещу 4-6 часа на ден да получава по-добро възнаграждение, при това без да се вълнува от развитието, здравето, училищна успеваемост, облеклото и душевни му травми. Работният ден на приемния родител, както знаем, е 24 часа на ден – всеки ден, а отговорностите – повече от тези на биологичните родители.
Питам се, дали ние от неправителствените организации не започнахме да се изживяваме като институция с всички негативи, които тази дума носи? Когато хората се обръщат към нас за помощ, дали не оставаме безмълвни, като се прикриваме зад думите „позитивизъм“ и определяме конкретните случаи като частни, а ние, видите ли, имаме по-големи стратегически цели? Забравихме ли, че зад всеки частен случай, се крие една съдба на дете, което не е просто „папка“? Не проумяваме ли, че когато става дума за детски живот няма частен случай?
Това е Случаят.
Когато все пак подаваме сигнал и ни отговарят формално, дали не си премълчаваме, за да не си развалим гледката с другите институции? Не оставаме ли безмълвни, когато в наше присъствие се отнасят с пренебрежение и дори презрение към мисията „приемен родител“? Дали не съветваме тези, които отказват да се примирят, да се успокоят и да не изнервят обстановката, като отново се крием зад удобната дума „позитивизъм“?
На тези, които са твърде „позитивно“ настроени към нещастието на другите, ще припомня една „Приказка за стълбата“…
