Изоставена от раждането си, осиновена почти веднага и разсиновена след 11 месеца от семейство лекари, тъй като не успяват да се справят с вроденото ѝ очно заболяване, заради което губи зрението на едното си око, Марина прекарва целия си живот по институции. И повече от всеки друг знае, че това не е място, където децата трябва да прекарват живота си и че най-добрата алтернатива за тях е семейната среда, която приемната грижа може да им осигури.
„Винаги съм знаела, че ако дойде време да стана майка, ще си взема деца от дом. Хем за защита на моето здраве, защото едно раждане щеше да доведе до пълна слепота, хем за да дам шанс и на тях. Животът така се нареди, че през 2007 г. взех решение да стана приемен родител, а през 2008 г. у дома дойде моето приемно дете“, казва Марина.
Преди това се отдава на доброволчеството и често по празници и за уикендите посреща вкъщи деца от домовете, каквато практика имаше навремето. „Едно от тези деца забременя. Един ден дойде у дома с бебето и ме помоли да го гледам два часа. А се наложи да го гледам 11 месеца. Време, за което не получавах нищо, защото беше настанено при мен като при близки и роднини. Но това дете ми показа, че мога да се справям и като тръгна кампанията за приемна грижа, кандидатствах“, спомня си за началото Марина.
Сама избира да се грижи за дете със затруднения, защото смята, че дечицата с повече шанс да намерят по-стабилна семейна среда чрез осиновяването, трябва да бъдат подготвени за живота от двама приемни родители. Нейното момиче пристига в дома ѝ ненавършило още 4 годинки и остава 16 години и половина до края на средното си образование и на… приемната грижа. Но за Марина то ще бъде част от живота ѝ до последния миг, защото детето ѝ няма къде другаде да отиде.
„Приемната грижа трябва да е краткосрочно – да бъде трамплин към правилна реинтеграция или към осиновяване. Тази дългосрочна приемна грижа е осиновяване без документи. Няма как да оставиш това дете, с което толкова сте се привързали един към друг, на улицата. Вярвам, че при правилна политика, при промяна на мисленето на хората, е възможно тези деца да получават сигурност чрез осиновяване. Не може повече от 16 години нито веднъж близък да не се е поинтересувал от това дете и то да не може да бъде включено в регистъра за осиновяване“, смята Марина, която три пъти се е опитвала да осинови своето момиче, но заради заявени само по телефон намерения за грижа от биологичното семейство това не се случва.
Тя не крие, че преди да вземе решението да поправя детски съдби, не е била сигурна дали ще се справи с тази мисия, дали ще бъде добра майка, защото: „Нямам примера как се създава семейство, как се обича дете. Най-много се страхувах да не си позволя да посегна на детето, защото аз друг пример нямам. Преди това няколко месеца ходих на психолог, за да преработя тези мои страхове“.
Днес от позицията на времето Марина може да бъде горда с постигнатото. Детето, което на почти 4 години не говори и не ходи, за което ѝ казват, че никога няма да се научи да чете и пише, е понаучила буквите и цифрите, може да срича и да смята до 10 на пръсти, води разговори с помощ. Разузнали са някои маршрута в Стара Загора, по които да се оправя сама. Взема сама решения, като например да продължи живота си в наблюдавано жилище, където да се учи на още самостоятелност. Но знае, че и да не се получи, винаги може да се върне при своята приемна майка. Пробва различни занимания. В момента я тестват да разнася листовки на търговска верига. „Вярвам, че ще ѝ намерим онова, с което ще може да се справи, за да се грижи за себе си“, не губи надежда Марина.
Тя никога няма да забрави момента, когато два месеца след началото на съвместния си живот със своето приемно дете чува за първи път „мама – мама“: „Не се възприемах като майка, а като човек, който прави услуга на това дете“. Всички успехи на своето момиче тя постига с работата в екип с много специалисти. От социалната система е получила безплатно само работа с психотерапевт. Логопед, терапия с рисуване, музикотерапия, плуване, занималня за специални деца по метода „Монтесьори“ Марина осигурява сама – със собствени финанси и чрез приятели.
А за да е ясно колко големи постижения са тези малки стъпки в развитието на нейното приемно дете, тя се връща назад във времето към техните първи срещи за адаптация. За първи път я вижда в стая на дома за медико-социални грижи. Спомня си как ѝ довели едно дете на 3 години и 7 – 8 месеца: „Знаех, че в домовете за медико-социални грижи децата с увреждане не излизат от кошарите. Носеха го, не ходи, не говори, с едни пухкави бузки. Бях ѝ взела една синя кукла, сокче и банан. Подадох банана, но не се сетих да го обеля и тя започна да го яде с корите. Обвинявах се, че не ми мина през ум да го обеля“.
На втората среща Марина води малката в детски кът и когато излизат навън, завалява дъжд: „Тя започна да се съблича и психоложката предположи, че това дете никога не е виждало дъжд. Решило е, че е душ и е време за къпане“.
Но най-стресираща се оказва третата среща, която е в дома на приемната майка, за да може детето да опознае обстановката. „След това я върнаха в дома и когато окончателно дойде при мен, шест месеца не можахме да излезем навън. Тя пищеше, хапеше, дърпаше се, защото си мислеше, че ще я върнем пак там. Преживя страшен регрес, защото излизаше само с количка. Започна да иска мляко от шише. Още година и половина остана с памперс. Много време ни трябваше, за да се преборим с това, затова тези срещи изобщо не ги одобрявам“, категорична е Марина.
Да убеди приемната си дъщеря да се обича такава, каквато е, Марина приема за своя най-голям успех. „До към 30 години аз самата се срамувах, че миналото ми е такова. Приятелка и вярата, че всеки е ценен, успяха да ме убедят, че ние не избираме раждането си, родителите си, но можем да изберем живота, който да живеем. Моето момиче е от ромски произход и е специално дете. Най-трудният период беше от 1 до 6 клас, когато я обиждаха за произхода. Наричаха я малоумна. Но всичко това е от учителите. Разбрах го, когато от 6 клас попаднахме на класна, която прие детето такова каквото е. И така подготви децата, че както не искаше да стъпва в училище, започна да иска да ходи дори преди часовете. Аз вярвам, че всяко дете трябва да получава шанс и да бъде с връстниците си, за да могат те да се научат да живеят с различните около себе си. Вярвам и че тези 25 деца, възпитани от своята учителка на толерантност, ще възпитават така и своите деца“, убедена е Марина.
И досега тя не може да разбере някои забрани, които пречат на приемните деца да се развиват. „Защо, например, трябва да стоят настрани по време на тържествата в училище, в детската градина, когато ги награждават за постигнати успехи? Аз нямам нито една снимка до 15-ата си годишнина, не знам какво дете съм била. Имам много приятели в чужбина, но не можехме да пътуваме с моето момиче преди да навърши 18 г. И няма да забравя каква емоция беше, когато след 18-ия ѝ рожден ден заминахме за Барселона. Скачаше и викаше в самолета: „Аз летя, летя!“. За завършването посетихме Швейцария, но това можеше да стане много по-рано. Дори ушите не могат да си пробият преди 18 години“, чуди се Марина. Веднъж обаче тя застава срещу системата и на своя глава прави операция на детето, която от социалните служби не разрешават, защото състоянието ѝ не е животозастрашаващо. „Но без тази операция тя щеше да оглушее с едното ухо. Не можех да я оставя да се инвалидизира“, категорична е приемната майка.
Марина смята, че приемната грижа в България има нужда от много ремонт, за да се развива в полза на децата. Според нея най-неотложната промяна е в центъра ѝ да бъде поставено детето: „Не приемните родители, не социалните работници, не интересите на държавата, а детето. Задължително е след приемната грижа държавата да продължи да бъде до тези деца за известно време. Да им помага с намирането на работа, на самостоятелно жилище за определено време. А когато са с увреждания, подкрепата трябва да бъде за постоянно“, твърди тя.
И споделя своя опит като приемен родител на дете с увреждане, който са натрупали и всички останали семейства. „Тези деца след това отиват в някоя институция за възрастни и всичко постигнато с тях в приемната грижа отива по дяволите. Всички пари, дадени за тяхното развитие, се изливат в канала. Затова и семействата, които могат да си позволят да задържат своите приемни деца, го правят, докато могат, както и аз ще направя с моето момиче. А би могло да се помисли за приемна грижа и за възрастни“, смята Марина. И разказва историята на дете с детска церебрална парализа, което след излизане от приемната грижа, е настанено в дом за възрастни с увреждания: „Това момиче вече само лежи, не контактува, хранят я с пасирана храна. Заличено е не само постигнатото в приемната грижа, но се е върнала и още назад“.
Когато приемната ѝ дъщеря идва при нея, в дома не са си направили труда да извадят експертно решение на ТЕЛК. Марина сама се занимава с бумащината, но решението, което получава, е за 40% намалена работоспособност. „Това не ѝ дава никакви права, а тя е с развитие на 8-годишно дете. Аз всеки път плащах по 400 лв. за събиране на документи, за пътуване при специалисти от други градове. Не виждам смисъл и се отказах да се занимавам с това. В момента помагам на момче от социална услуга да си извади решение на ТЕЛК, защото и за него нищо не е направено от социалната система.
Необходима е и по-голяма социална сигурност за приемните семейства, но и по-адекватен подбор според Марина. „Липсата на кандидати не може да е оправдание за пропуските, защото те са за сметка на децата. Нашите обучения бяха много тежки. Две седмици имахме ролеви игри, с които някои кандидати не успяха да се справят и отпаднаха. Не знам сега как е, но пропуски в подбора има. Всеки кандидат за приемен родител трябва да посети поне няколко пъти услуга с повече деца, да види как се държат те там. Не като дойде в дома им и да се уплашат, понеже детето се оказва по-буйно, отколкото са очаквали, с повече дефицити, отколкото са предполагали“, казва тя.
Трябва да се изчистят и много законодателни пропуски. На Марина ѝ се налага да връща данъчни облекчения на НАП с лихвите, защото по закон, за да ги ползва, детето трябва да е било в приемна грижа през цялата година. „Когато стане детето на 18 години и продължи да учи, има процедура, която по същество представлява ново настаняване. Моята приемна дъщеря навърши 18 години през ноември, а заповедта от съда е от 8 януари на следващата година. Дотогава е настанена само със заповед на директора на Дирекция „Социално подпомагане“, която явно не важи за данъчните облекчения“, споделя тя.
