Преди 15 години станах приемен родител. За това време в дома ни пораснаха четири деца. Всяко от тях остави следа в сърцето ни.
Последното дете, за което се грижа и днес, дойде при нас, когато беше на 5 години. Беше преживяло домашно насилие. Тя, по-голямото ѝ братче и по-малката ѝ сестричка бяха изведени от семейството си, за да бъдат защитени. Когато я доведоха при нас, тя не можеше да говори. Не можеше да се храни сама. Не можеше да се облича. Беше много страхлива.
Днес тя е на 17 години. Вече 12 години водим битка – за здравето ѝ, за развитието ѝ, за нейния шанс да живее като всички други деца. През тези години сме лежали многократно в болници. Преминали сме през лечения, рехабилитации, лекарства, санаториуми.
Но най-важното е друго. За тези 12 години тя научи всичко, което е необходимо, за да може да живее самостоятелно. Днес тя чете, пише, разказва и смята. Работи с компютър и телефон. Борави с домакинските уреди. Справя се с ежедневието.
За нас тя вече не е просто дете в приемна грижа. Тя е нашето момиче. Част от нашето семейство. Нашето малко, но вече пораснало, момиченце. През тези 12 години тя е виждала биологичната си майка само шест пъти. А през последните десет години – само веднъж.
И въпреки всичко това, за 15 години не съм получила нито една стотинка допълнителна помощ от държавата за всички тези трудности – за болниците, лечението, рехабилитациите. Всички разходи сме поемали аз и моето семейство, като сме ползвали и нейната ТЕЛК пенсия.
Най-трудното не е това. Най-трудното е, че никой досега не се е обърнал към мен да попита: „Имате ли нужда от нещо за това дете?“
Днес тя вече е на 18 години.
Нямам нищо против биологичните родители. Напротив. Но ако получават средства за децата си, нека ги използват за тях – за грижа, за храна, за образование, за живота на детето, но уви, парите няма да оправят нещата.
И на всички, които броят парите на приемните родители, ще кажа само едно: „Елате и вие. Станете приемни родители. Забогатейте!“. Ще разберете много бързо, че приемната грижа не е банка. Тия, дето си мислят, че парите са достатъчен стимул, бързо ще се откажат, защото тези деца си изискват.
И ще добавя още нещо, защото малко хора си дават сметка какво всъщност означава да си приемен родител. Моето „работно“ време е 24 часа в денонощието, 365 дни в годината. Аз съм едновременно майка, домакиня, учител, рехабилитатор, медицинска сестра, психолог и логопед. Без отпуск. Без болнични. Без почивни дни. Не мога и детето да заведа в чужбина, заложник съм на държавата си. Така живеят всички приемни родители.
И нека не забравяме, че ние сме на граждански договор, без сигурността на трудово правоотношение, без защита и стабилност. Затова и повечето приемни родители днес са над 50 години. Млади хора почти не постъпват в системата. Не защото не искат да помагат на деца, а защото гражданският договор прави тази мисия несигурна за един млад човек, който тепърва трябва да гради живота си. И въпреки всичко това, ние продължаваме, защото знаем, че зад всяка трудност стои едно дете, което има нужда от дом, грижа и човек, който да не се отказва от него.
За мен приемната грижа не е само работа.
Аз не се оплаквам, аз съм си избрала тази работа. И не съжалявам.
