Научната статия, публикувана в елитното научно списание Social Inclusion, разглежда реалния живот на приемните родители в България и показва сложната връзка между грижата за деца, финансовите условия и обществените нагласи. Статията е на две български изследователки, които разглеждат приемната грижа в България не като абстрактна социална политика, а като реален човешки опит, в който се преплитат грижа, несигурност, обществено недоверие и постоянна нужда от вътрешна устойчивост. В основата на изследването е една тема, която често се избягва или се обсъжда повърхностно – връзката между парите и грижата за деца, и как тази връзка влияе върху живота, идентичността и отношенията на приемните родители.
Авторите тръгват от по-широкия контекст, в който приемната грижа се развива като алтернатива на институционалната грижа. Данните показват, че грижата в семейна среда е не само по-добра за децата, но и по-ефективна като разход за държавата. Въпреки това, в България приемната грижа остава относително нова и не напълно стабилизирана система, в която правилата често са неясни, финансирането е било дълго време зависимо от външни програми, а самите приемни родители работят в условия на несигурност. Те са обвързани с граждански договори, които не им дават права като болнични или майчинство, а доходът им зависи пряко от това дали имат настанено дете. Това означава, че в един момент могат да останат без доход, без сигурност и без възможност да планират живота си.
На този фон се наслагва и силното обществено напрежение около темата за парите. В публичното пространство съществува устойчива представа, че приемните родители се грижат за деца основно заради финансовата подкрепа. Появяват се дори крайни изрази като „деца банкомати“, които превръщат една сложна и чувствителна дейност в карикатура. Това не остава само на ниво думи – тези нагласи влияят реално върху живота на приемните родители. Те споделят, че темата за парите е почти табу, защото всяко говорене по нея се възприема като потвърждение на обвиненията. В резултат те често потискат собствените си потребности и избягват да настояват за по-добри условия, за да не бъдат обвинени, че „го правят заради парите“.
В същото време изследването показва ясно, че мотивацията на приемните родители е много по-сложна. За повечето от тях приемната грижа не е професия в класическия смисъл, а мисия. Те я описват като кауза, като начин да помогнат на деца, които идват от изключително тежки житейски ситуации – деца, преживели насилие, изоставяне, крайна бедност или живот в институции. Тази мисия не е просто красива дума, а начин да се даде смисъл на една много трудна реалност, в която липсват достатъчно външни ресурси и признание.
Всекидневието на приемните родители е свързано с постоянна работа с травма. Децата, които влизат в приемни семейства, често проявяват поведение, което е трудно за разбиране отвън – агресия, недоверие, страх, колебания в емоциите, липса на базови умения. Това не са лоши навици, а резултат от преживяванията им. Приемният родител трябва да бъде човекът, който остава стабилен в тази нестабилност, който поема емоционалните реакции на детето, без да се оттегли или да реагира с отхвърляне. Това изисква не само грижа, но и дълбоко разбиране, търпение и способност да се издържа напрежение в дълъг период от време.
Един от най-болезнените аспекти на приемната грижа, който ясно се откроява в изследването, е раздялата с детето. Тя е неизбежна част от системата, защото приемната грижа по замисъл е временна. На практика обаче раздялата често се случва рязко, без подготовка и без достатъчно внимание към емоционалното състояние на детето и приемния родител. Това води до силно преживяване на загуба, което остава неразпознато от системата. Приемните родители трябва сами да се справят с тази загуба, като в същото време продължават да бъдат готови да посрещнат ново дете.
Финансовата страна на грижата също се оказва далеч по-сложна от обществените представи. Макар да съществува държавна подкрепа, тя често не покрива реалните разходи. Приемните родители споделят, че доплащат от собствените си средства за дрехи, лекарства, образование, извънкласни дейности и специализирана помощ, особено когато става дума за психологическа или психиатрична подкрепа. При деца с увреждания ситуацията е още по-тежка, защото освен по-високите разходи има и сериозен недостиг на услуги, особено извън големите градове. Това поставя приемните родители в позиция да компенсират системни дефицити със собствени ресурси.
Интересен и важен момент, който статията подчертава, е как самите деца възприемат темата за парите. При деца с травматичен опит парите понякога се превръщат в символ на сигурност – нещо конкретно и контролируемо в свят, в който хората са били непредвидими. Затова те могат да използват разговорите за пари като начин да „проверят“ дали приемният родител е надежден. Това изисква допълнителна чувствителност и разбиране от страна на възрастния, защото зад тези реакции стои страх, а не корист.
Отношението на институциите се описва като противоречиво. От една страна има изисквания, контрол и правила, от друга – често липсва подкрепа, разбиране и координация. Това създава усещане за работа в среда, в която приемният родител носи голяма отговорност, но няма достатъчно влияние върху решенията. Към това се добавят и обществените нагласи, които често са негативни и свързани със стереотипи, особено когато децата са от уязвими групи. Приемните родители понякога стават носители на същите негативни нагласи, които обществото има към самите деца.
В резултат на всички тези фактори приемните родители постепенно изграждат силна вътрешна общност. Тази общност им дава подкрепа, разбиране и възможност да споделят опит. Тя е важен ресурс за справяне с натоварването, но също така показва, че подкрепата извън тази общност често не е достатъчна.
В крайна сметка статията показва, че приемната грижа в България се намира в състояние на постоянна амбивалентност. Приемните родители са едновременно очаквани да бъдат като семейство – с обич и отдаденост, и в същото време са поставени в рамка, която ги третира като изпълнители без пълно професионално признание. Тази двойственост създава напрежение, което те трябва да управляват ежедневно.
Основният извод е, че приемната грижа не може да бъде разбрана нито като „работа за пари“, нито като чисто доброволчество. Тя е сложна комбинация от грижа, отговорност, емоционален труд и професионални изисквания. За да бъде устойчива, е необходимо не само по-добро финансиране, но и ясно признаване на ролята на приемните родители, както и промяна в обществените нагласи.
Това, което правят приемните родители, има значение, дори когато не се вижда, дори когато не се признава достатъчно.
Основните изводи от статията:
- На първо място, статията ясно показва, че приемната грижа в България се намира в постоянен конфликт между две очаквания – да бъде едновременно семейна грижа, основана на обич и отдаденост, и в същото време регулирана дейност, за която се получава заплащане. Този конфликт не е решен на ниво система и именно той създава напрежение както за приемните родители, така и в обществените нагласи към тях.
- На второ място, изследването категорично опровергава опростеното разбиране, че приемните родители са мотивирани основно от финансови причини. Мотивацията им е сложна и включва личен избор, ценности, житейски опит и желание да помогнат на деца в риск. Финансовата подкрепа е необходима, но не е водещият двигател на тази грижа.
- Трето, статията показва, че реалните условия, в които работят приемните родители, са несигурни и често недостатъчно подкрепящи. Липсата на стабилни доходи, трудови права и адекватна институционална подкрепа поставя приемните родители в уязвима позиция, въпреки че от тях се очаква да поемат висока отговорност.
- Четвърто, подчертава се, че грижата за деца в приемни семейства е свързана с интензивна работа с травма. Това изисква специфични умения, емоционална устойчивост и постоянство, които не винаги се разпознават и оценяват от системата и обществото.
- Пето, важен извод е, че темата за парите влияе не само върху общественото възприятие, но и върху самите приемни родители. Поради стигмата те често избягват да говорят за финансовите трудности, което допълнително затруднява възможността за реална промяна на условията.
- Шесто, статията показва, че отношенията с децата не се определят от финансовия елемент, а от доверието и времето. В някои случаи обаче децата, преживели несигурност и загуба, могат да свързват парите със стабилност, което изисква допълнително разбиране и подкрепа от страна на приемния родител.
- Седмо, изследването откроява сериозен проблем в обществените нагласи – негативното отношение към приемните родители често е свързано с по-широки социални предразсъдъци, включително към уязвими групи, от които произхождат много от децата. Така приемните родители понякога поемат и част от тази стигма.
- Осмо, в отговор на липсата на подкрепа и разбиранe, приемните родители изграждат силна вътрешна общност, която играе ключова роля за справяне с натоварването, но също така показва дефицитите на системата.
И накрая, основният извод е, че приемната грижа в България все още не е ясно разпозната като професионална дейност, въпреки високите изисквания и отговорности, които включва. За да бъде устойчива, е необходима по-ясна рамка, по-добра подкрепа и промяна в начина, по който обществото разбира и оценява тази грижа.
Цялата статия е публикувана по-долу за всеки, който има интерес да я прочете.
Българските приемни родители и парите: стратегии, работа по идентичността и отношения с детето
Радостина Антонова 1
и Гергана Ненова 2
1 Know‐How Centre for Alternative Care for Children, Нов български университет, България
2 Катедра „Социология“, Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България
Брой: Тази статия е част от броя „Парите в приемната грижа: социални въпроси на платеното родителство“, редактиран от Малин Окерстрьом (Лундски университет) и Сузане Боетиус (Лундски университет), изцяло с отворен достъп на https://doi.org/10.17645/si.i526
Резюме
Скорошни изследвания показват, че разходите за резидентна грижа на дете в Централна и Източна Европа са три до пет пъти по-високи от тези за приемна грижа (UNICEF, 2024). Краткосрочната приемна грижа изисква интензивна първоначална инвестиция, но намалява броя на децата, които остават за по-дълги периоди в държавна грижа, и предотвратява по-продължителното разделяне на семейството. В България, където приемната грижа е сравнително ново и слабо институционализирано явление, приемните родители се сблъскват не само със значителни структурни трудности (несигурно финансиране, ниска държавна подкрепа и др.), но и с обществени обвинения, че използват децата в приемна грижа за своя финансова изгода. Медиите и общественото мнение често описват приемните родители като хора, които „третират децата като банкомати“. Негативният културен образ на приемните родители се подсилва от широко разпространеното недоверие към службите за закрила на детето, което води до обвинения, че децата се отнемат от биологичните им родители, за да могат да осигурят „материал“ и легитимност за съществуването на приемната грижа. Настоящата статия има две взаимосвързани цели: първо, да разгледа стратегиите, чрез които приемните родители се ориентират в своето несигурно социално положение. Въз основа на дълбочинни интервюта с приемни родители наблюдаваме „работата по идентичността“ на приемните родители, т.е. как те реконструират идентичностите си в отговор на негативни обществени послания и институционални ограничения. Второ, целим да разгледаме пречките, с които приемните родители се сблъскват при установяването и поддържането на фокусирани, смислени отношения с детето, и как финансовите въпроси могат да възпрепятстват този процес.
Ключови думи
България; деинституционализация; приемна грижа; работа по идентичността; пари; структурна амбивалентност
1. Въведение
В съвременните държави приемната грижа е замислена като инструмент за осигуряване на временна семейна грижа за деца, лишени от адекватно родителство, особено за онези, които страдат от родителско неглижиране и насилие. Исторически приемната грижа се развива като социална практика в рамките на по-широкото развитие на системата за социална закрила и социалната работа в Западна Европа и САЩ. След края на Втората световна война и под влиянието на теорията за привързаността на Боулби, осиновяването и приемната грижа стават инструментални за възстановяването на „нормалния семеен живот“ за децата, лишени от него (Rose, 1999, p. 171). „Откриването“ на насилието над деца като социален проблем през 70-те години (Pfohl, 1977) и нарастващата международна загриженост за благосъстоянието на децата потвърждават значението на приемната грижа в държавната закрила на децата (Wildeman & Waldfogel, 2014).
Въпреки обществената легитимност на приемната грижа и важната ѝ роля в съвременните общества, изследвания, предимно от САЩ, показват, че негативните възгледи за приемната грижа са широко разпространени (Font & Gershoff, 2020). Различни видове обществени наративи представят приемната грижа като проблем, а не като решение. Сред тях са медийни истории за насилие в приемни семейства и обществени убеждения, че приемната грижа се използва прекомерно и че тя трябва да бъде избягвана чрез предоставяне на подкрепа и услуги на биологичните семейства (Font & Gershoff, 2020). Освен това в обществените възприятия за приемната грижа продължава да съществува стереотипът, че приемните родители са мотивирани главно от финансова изгода (Leber & LeCroy, 2012).
Една от най-често срещаните теми в критичните обществени наративи за приемната грижа изглежда е нейното икономическо измерение. В много страни се водят дебати дали средствата, инвестирани в приемната грижа, не биха могли да бъдат използвани по-добре за укрепване на биологичните семейства (George et al., 2003). Макар общественото внимание към разходите за приемна грижа да е породило значителни академични изследвания от икономическа гледна точка (Doyle & Peters, 2007; Oldfield, 2019), теоретичното разбиране на взаимовръзките между парите и приемната грижа е оскъдно, както и изследванията върху ролята им в ежедневния опит и идентичностите на приемните родители.
Тази статия цели да допринесе към изследването на приемното родителство по два начина: първо, чрез теоретичен анализ на причините и последиците от напрежението между приемната грижа и парите; и второ, чрез представяне на малкомащабно изследване за това как българските приемни родители се справят с противоречията, произтичащи от това напрежение.
Случаят на България предоставя интересен пример за тези противоречия поради популярното понятие за децата в приемна грижа като „деца банкомати“ (Trencheva et al., 2015), което представя приемната грижа по негативен и комерсиализиран начин. Българските медии разпространяват както положителни, така и отрицателни послания за приемното родителство, но именно отрицателните оформят живота на приемните родители и ги подтикват да избягват публичност (Basheva, 2017).
Нашите теоретични аргументи се основават на литературата, която очертава напреженията и амбивалентността, присъщи на ролята на професионалния приемен родител (Järvinen & Luckow, 2020; Wilson & Evetts, 2006), но развиват твърдението, че тези напрежения произтичат от структурна неяснота около конструирането на приемните родители като професионалисти, получаващи пари за своя труд. Тази структурна неяснота възниква от културното противоречие между грижата и икономиката (Zelizer, 1985) и може да бъде проследена от макроравнището на законодателството, през мезоравнището на културните репрезентации, до микроравнището на идентичностите на приемните родители. Използваме случая на българските приемни родители, за да навлезем по-дълбоко в микроравнището на тази амбивалентност чрез понятието работа по идентичността.
2. Теоретична рамка
Повечето изследвания върху приемната грижа са проведени в рамките на социалната работа, психологията и невронауката (Berens & Nelson, 2015; Doyle & Melville, 2013; van IJzendoorn et al., 2008; Wildeman & Waldfogel, 2014). Както теоретичното мислене за приемната грижа, така и създаването на политики са доминирани от допусканията на теорията за привързаността, която поставя изричен фокус върху природата и качеството на взаимоотношенията в грижата за деца и замъглява нейните социални аспекти (Smith et al., 2017). По-нова теоретична перспектива критикува и разширява този тесен фокус, като представя приемните родители не толкова като индивидуални действащи лица, които се стремят да изградят сигурни връзки на привързаност с приемните деца, а като „възпитатели от името на обществото“ (Cameron & Moss, 2011, както е цитирано в Cameron et al., 2016) и като „експерти“ в ежедневния живот на приемните деца (Cameron et al., 2016; Smith et al., 2017). И двете рамки обаче имат склонност да избягват връзките между приемната грижа и парите.
Социологическите изследвания върху опита и наративите на приемните родители показват, че те са организирани от това, което може да бъде наречено дихотомията „любов срещу пари“ (Doyle & Melville, 2013). В своето изследване на мотивите на приемните родители в Австралия Дойл и Мелвил заключават, че мотивациите на приемните родители представляват комбинация от алтруистични, конвенционални и икономически мотиви, като присъщият конфликт между „грижовна нагласа и желание да бъдеш заплатен“ организира представите им за „добра грижа“ и „правилна мотивация“ (Doyle & Melville, 2013, p. 87). Подобни резултати от изследвания във Великобритания и Португалия потвърждават извода, че приемните родители заявяват мотивите си за приемна грижа като неикономически (Diogo & Branco, 2017; Nutt, 2006).
Теоретичната перспектива, използвана най-често в социологическите изследвания върху приемното родителство, е теорията на ролите (Dalgaard et al., 2025; Järvinen & Luckow, 2020; Schofield et al., 2013). Няколко изследвания в рамките на този подход установяват, че ролята на приемния родител е противоречива, защото от него се очаква да бъде „едновременно умел професионалист и грижовен родител и фигура на привързаност“ (Dalgaard et al., 2025, p. 2). Само по себе си приемното родителство съдържа „потенциал за стрес в рамките на и между тези роли на границата между работните им отговорности и семейните им взаимоотношения“ (Schofield et al., 2013, p. 53). Приемните родители обикновено се самоопределят някъде по продължението родител–грижещ се–професионалист (Dalgaard et al., 2025) и изпитват сложни емоции.
Тези напрежения в ролята на приемните родители обикновено се разглеждат като резултат от професионализацията на приемната грижа в много контексти. Дискурсът за професионалния приемен родител е проникнал в законодателството и е довел до преформулиране на приемната грижа като работа (Wilson & Evetts, 2006). Това включва не само нарастващата регулация и наблюдение върху приемните родители и увеличаващата се роля на плащанията и формалните квалификации в приемната грижа, но и повишени очаквания за експертиза и професионализъм.
Приемните родители заемат позиция „на кръстопътя между професионалното и личното, като трябва да отговарят както на изискванията на професионалната роля (неутралност, експертиза), така и на изискванията на родителската роля (любов, състрадание, партикуларизъм)“ (Järvinen & Luckow, 2020, p. 4). Макар семейният живот да се предполага като личен, приемните семейства са публични семейства, които са длъжни да имат редовен и интензивен контакт с биологичните родители, институциите и професионалистите (Cameron et al., 2016). Ограниченията на системата за закрила на детето, която формулира, наблюдава и налага изискванията на приемната грижа, осигуряват специфичен фон, на който приемните родители договарят своята сложна родителска роля и идентичност (Riggs, 2015).
Макар влиянието на професионализацията при превръщането на приемното родителство в „двойна роля“ (Dalgaard et al., 2025) трудно да може да бъде отречено, ние твърдим, че напреженията в ролята на приемните родители са вкоренени в културните противоречия между парите, икономиката и пазарите, от една страна, и любовта, алтруизма и грижата, от друга – противоречия, които са в сърцевината на модерните общества (Zelizer, 1985). Зелайзър (1985) поставя под въпрос дихотомното мислене за икономиката и моралните ценности, пазарните системи и културните ценности в социалните науки и демонстрира тяхната взаимовръзка чрез разглеждане на историческото конструиране на образа на емоционално безценното, но икономически безполезно дете. Част от нейния аргумент засяга социалното конструиране на „платеното родителство“ като амбивалентно занимание поради „търговския“ елемент в отглеждането на дете с основно сантиментална стойност: „Всяка форма на печелившо родителство става структурно девиантна и следователно морално подозрителна“ (Zelizer, 1985, p. 188).
Можем да разширим идеите на Зелайзър, като твърдим, че съвременното приемно родителство, което обикновено се финансира от държавата, поставя под въпрос доминиращите културни представи за „добра“ грижа за детето, защото въвежда икономически елемент в отношенията дете–родител, които нормативно се конструират като неикономически. Структурната амбивалентност на приемното родителство се засилва от факта, че то е предимно временно, независимо дали предхожда осиновяване или реинтеграция в биологичното семейство. Това създава вид „двойна връзка“ за приемните родители: от тях се очаква да осигурят семейноподобна атмосфера, но в същото време са обезкуражавани да формират дълбоки привързаности поради преходната им роля в живота на децата. Следователно има „много малко културни идеи за това как приемните семейства конституират ‘нормалност’ в своя ежедневен живот и отношения“ (Cameron et al., 2016, p. 20). Структурната амбивалентност на приемното родителство има специфични проявления в сложните и амбивалентни отношения между приемните родители и биологичните родители (Järvinen & Luckow, 2020).
Тези теоретични съображения водят до централния въпрос на тази статия: Как идентичностите на приемните родители отразяват тази структурна амбивалентност? По-конкретно, какви стратегии приемат приемните родители, за да договарят своите идентичности в рамките на когнитивните, афективните и интерпретативните ограничения на позицията на „платено родителство“? Следвайки символно-интеракционистката традиция, разглеждаме идентичността като социално конструирана в социалното взаимодействие (Goffman, 1959) и като ключова за осмислянето на индивида (Brown, 2015; McMahon, 1995). Съвременните изследвания върху идентичността показват, че както професионалните, така и личните роли изискват т.нар. работа по идентичността — понятие, което подчертава социалните процеси, чрез които се конструират идентичностите (Faircloth, 2013; Sveningsson & Alvesson, 2003). Тези процеси включват както дейности, така и дискурси, чрез които образите за себе си се разказват и комуникират.
Единственото изследване на работата по идентичността на приемните родители се фокусира върху комуникативните процеси и стратегиите за управление на границите зад създаването и поддържането на идентичността на приемното семейство (Miller‐Ott, 2017). Макар да е полезно за очертаването на активната роля на приемните родители при създаването на различни интерпретативни и комуникативни стратегии, фокусът върху комуникацията замъглява структурните ограничения на приемното родителство, очертани по-горе. За разлика от това, нашето изследване цели да даде картина за това как приемните родители се справят с неяснотите и напреженията, произтичащи от тези структурни ограничения, на микроравнището на всекидневния живот.
3. Приемната грижа в България
Приемната грижа се различава значително в различните национални контексти (Reimer, 2021) и следователно се изплъзва от тесни и изключващи дефиниции (George et al., 2003; Reimer, 2021). Практиките и политиките в приемната грижа също се променят, а една от причините е промяната в профила и нуждите на приемните деца (del Valle & Bravo, 2013; George et al., 2003). Различни исторически, културни и политически условия играят роля в развитието на системите за приемна грижа (del Valle & Bravo, 2013). В България настоящата система на приемна грижа е повлияна главно от политиките на ЕС за деинституционализация в бившите социалистически страни.
3.1. Историческа традиция
Културни аналози на приемната грижа в България могат да бъдат открити в т.нар. храненичество („да храниш някого“) и настойничество/попечителство (Tsaneva et al., 2010). Настойничеството е регулирано от правни норми, докато храненичеството се управлява от обичайни морални норми, които не са задължителни. В случая на храненичеството задължението на приемното семейство е било да отгледа детето — хранениче (буквално „малко дете, което е било хранено“) — да го научи на занаят и да уреди брака му, без да му предоставя наследство или зестра (Basheva, n.d.). Настойничеството се е считало за преход от обичайно към писано право, тъй като настойник е можел да бъде избран (назначен) от лице, настойнически съвет или институция извън разширеното семейство (Basheva, n.d.).
От средата на XIX до средата на XX век грижата за деца, останали без родителска грижа — поради социално-икономически трансформации, многобройни войни и вълни от бежанци — е била поемана главно от национални организации (като женското дружество „Евдокия“) и международни благотворителни органи. През 1936–1938 г. първият опит за „приемна грижа“ („настаняване на изоставени деца в семейства“ (Basheva, n.d.) е направен от Американската близкоизточна фондация, Съюза за закрила на децата в България, Министерството на вътрешните работи и народното здраве и Отдела за обществено подпомагане към Столична община. Разходите са били поемани от държавата чрез Фонда за обществено подпомагане и от Американската близкоизточна фондация. Въпреки отчетените трудности, този първи опит е бил смятан за успешен (Angelova, 2005, 2011). С изтеглянето на Американската близкоизточна фондация от България през 1939 г. тази практика е прекратена, а през социалистическия период (1944–1989) единствената форма на обществена грижа е била институционалната (Basheva, n.d.).
3.2. Развитие след 1989 г.
Приемната грижа в България е възстановена в началото на XXI век с подготовката и прилагането на националната реформа за деинституционализация (Kriviradeva, 2014; Nenova & Antonova, 2023; Terziev et al., 2017), тъй като тя отговаря на основната цел на тази реформа: осигуряване на индивидуализирана, семейноподобна грижа за деца, които временно или трайно са лишени от родителска грижа. Както е било в Румъния (Anghel et al., 2013), импулсът за промяна идва от ЕС. През първото десетилетие на XXI век приемната грижа се администрира основно от международни организации на гражданското общество. С началото на мащабна национална реформа за деинституционализация на грижата за деца през 2010 г. тя постепенно се интегрира в държавната политика.
През 2012 г. Законът за закрила на детето е изменен, за да включи определение за „приемно семейство“ като „двама съпрузи или отделно лице, при които дете е настанено за отглеждане съгласно договор по член 27“ (Ministry of Labor and Social Protection, 2025).
През 2013 г. е стартирана операция „Приеми ме“, последвана от проект „Приеми ме“ (2015–2023). И двете инициативи са насочени към развитието на приемната грижа като услуга за деца на възраст 0–3 години, деца с увреждания, деца жертви на насилие или трафик, както и непридружени бежанци. Те включват и мерки за подобряване на качеството на приемната грижа чрез наблюдение (Agentsiya za sotsialno podpomagane [ASP], 2015). Приемната грижа се развива във връзка с друга ключова цел на деинституционализацията: предотвратяване на настаняването на деца под тригодишна възраст в резидентна грижа.
Подобно на повечето дейности в тази реформа, приемната грижа се финансира основно със средства от ЕС. След приключването на това финансиране приемните родители преживяват период на несигурност, свързан с устойчивостта на тази услуга. През 2024 г. е решено приемната грижа да бъде финансирана от българската държава. От януари 2025 г. месечното възнаграждение на приемните родители е увеличено и е както следва:
• За 1 настанено дете: 150% от минималната работна заплата (825.99 евро);
• За 2 настанени деца: 160% от минималната работна заплата (881.06 евро);
• За 3 или повече настанени деца: 170% от минималната работна заплата (936.12 евро).
С увеличаването на линията на бедност (326.2 евро) е увеличена и помощта за децата, настанени в приемни семейства:
• Ако детето е до 3 години, се предоставя сума в размер на 1.1 пъти линията на бедност за съответната година (358.82 евро).
• Ако детето е между 3 и 14 години, се предоставя сума в размер на линията на бедност (326.2 евро).
• Ако детето е между 14 и 18 години, средствата покриват 1.1 пъти линията на бедност (358.82 евро).
Ако детето продължи да учи след навършване на законната възраст, но не по-късно от 20-годишна възраст, финансова помощ се отпуска дотогава.
Ако детето, настанено в приемно семейство, има увреждане, към месечната помощ се изплаща добавка в размер на 30% от линията на бедност за съответната година (97.86 евро). Добавката се предоставя независимо от дохода на семейството (ASP, 2013).
Основен проблем е временният договор, който държавата сключва с приемните родители (ASP, 2013). Те получават плащане само докато при тях има настанени деца. Договорът е граждански, което според българското законодателство ги лишава от право на болничен и майчинство, което може да е причината основно хора над 45–50 години да кандидатстват за приемни родители.
3.3. Видове приемна грижа
В Европа са идентифицирани различни форми на приемна грижа: роднинска, традиционна, професионална, специализирана, кризисна и заместваща приемна грижа (Laklija, 2011; Reimer, 2021). Българската система на приемна грижа не се вписва лесно в тези типове и разграничения. В българското законодателство роднинската грижа не се счита за приемна грижа, защото не предполага договор между новите родители и държавата. Има два вида приемни семейства: доброволни и професионални. Доброволните приемни семейства не получават възнаграждение и преминават само основно обучение за приемна грижа (36 часа). Професионалните приемни семейства получават месечно възнаграждение; тяхната програма за обучение е специализирана и удължена с 24 часа в сравнение с тази на доброволните приемни семейства (ASP, 2013). Тъй като няма образователни изисквания към професионалните приемни родители (ASP, 2013), а обучението е сравнително кратко, можем да кажем, че степента на професионализация на приемната грижа е ниска. Почти всички приемни семейства в България са професионални — към 31 декември 2024 г. има 1,721 приемни семейства, от които 1,715 са професионални (ASP, 2025).
Съгласно действащото българско законодателство приемната грижа може да бъде краткосрочна (до една година), дългосрочна (над една година), заместваща (предоставяна за кратък или повтарящ се период с цел подпомагане на грижещите се или на детето) или спешна (за защита на живота и здравето на деца или за новородено дете).
3.4. Приемната грижа и другите форми на извънсемейна грижа
Между 2007 и 2017 г. броят на децата в приемна грижа се увеличава с над 200% (Opening Doors for Europe’s Children, 2018). Въпреки това през 2017 г. от 10,000 деца в извънсемейна грижа, 2,320 са били в приемна грижа, 5,283 — в роднинска грижа, а 3,059 — в резидентна грижа (Opening Doors for Europe’s Children, 2018). През 2023 г. половината от децата, отглеждани извън биологичното семейство, са в роднинска грижа, само 1,515 (18%) са в приемна грижа, а останалите деца са в резидентна грижа. По отношение на високия дял на децата в роднинска грижа България се нарежда близо до други европейски страни като Румъния и Италия, които според данните, предоставени от del Valle и Bravo (2013), имат дял съответно 40% и 44% на роднинската приемна грижа. Макар да може да има социални и културни фактори зад високия дял на роднинската грижа, основните причини вероятно се крият в българското законодателство. Според това законодателство роднинската грижа следва да бъде предпочитана от държавните органи пред приемната грижа и не предполага договорни отношения.
През 2024 г., според официални данни на АСП, общият брой на децата в приемна грижа е 1,483 (АСП, 2025). За същата година общият брой на децата, настанени в резидентна грижа, е 3,283 (ASP, 2025). Въз основа на официалните данни (АСП, 2022, 2023, 2024) за броя на децата в резидентна и приемна грижа е трудно да се проследят промените в тези числа, тъй като докладите на АСП за периода 2021–2023 споменават само броя на местата (но не и броя на настанените лица) в резидентната грижа за деца и възрастни общо. По отношение на приемната грижа данните са по-точни. През 2023 г. има 671 нови случая на приемна грижа и общо 1,515 деца в приемни семейства (АСП, 2025). През 2022 г. децата са 683, през 2021 г. — 632, през 2020 г. — 698, а през 2019 г. — 1,129. (Тези данни са предоставени на Ноу-хау центъра за алтернативни грижи за деца към Нов български университет в отговор на Искане за достъп до обществена информация, получено от АСП с вх. № 92‐00‐0149/30.05.2024, във връзка с изследване на причините за разделянето на децата от техните семейства в България.) Следователно по време на пандемията от Covid‐19 броят на децата в приемна грижа намалява приблизително два пъти, а през последните четири години постепенно се увеличава, без да достига нивата отпреди пандемията.
Единствената организация на приемни родители е Националната асоциация за приемна грижа (НАПГ), създадена през 2009 г. от приемни родители и специалисти в областта. В момента тя има повече от 800 приемни родители като членове. Според данни на НАПГ:
• Всяка година близо 500 приемни семейства нямат настанени деца, което означава, че не получават плащане и не могат да поемат работа на пълен работен ден, докато чакат да им бъде настанено ново дете.
• Близо 70% от децата, напускащи приемната грижа, са осиновени.
• Един на всеки двама приемни родители е на възраст над 55 години.
Общият брой на новоодобрените приемни семейства през 2024 г. е 110. За сравнение, през 2023 г. са одобрени 52 нови професионални приемни семейства (АСП, 2025). Почти двойното увеличение вероятно отразява подобрените финансови и правни условия, осигурени от държавата.
Както бе отбелязано по-горе, нашето изследване има за цел да даде картина за това как приемните родители в България се справят с неяснотите и напреженията, произтичащи от структурните ограничения в ежедневния живот. Следователно изследването търси отговор на следните въпроси: Как приемните родители конструират своите идентичности? Как финансовите аспекти на приемната грижа влияят върху идентичността на приемните родители и техните отношения с децата? Как отношението на семейството, приятелите, социалните работници и обществото влияе върху идентичността на приемните родители?
4. Методология
За да се изследва как финансовите договорености за приемните родители оформят техния опит и работа по идентичността, е проведено малкомащабно качествено изследване. Бе разработен полуструктуриран въпросник за дълбочинни интервюта (Douglass & Moustakas, 1985; Legard et al., 2003) с въпроси, насочени към следните области от живота на приемните родители: идентичност и мотивация за приемно родителство, източници на трудности и удовлетворение като приемни родители, финансови аспекти и тяхното въздействие върху отношенията с приемните деца, отношение към приемното родителство и причините за него. На всички участници бяха зададени едни и същи въпроси. Данните от транскрибираните интервюта бяха подложени на рефлексивен тематичен анализ (Braun et al., 2019), основан на основните области на изследователски интерес, идентифицирани във въпросника, и насочен към предоставяне на последователна интерпретация на данните.
4.1. Участници
През февруари–март 2025 г. бяха проведени осем индивидуални интервюта с приемни родители и три групови дискусии с приемни семейства (участваха и съпругът, и съпругата) онлайн, тъй като участниците представляваха почти всички региони на България. За по-добро разбиране на ролята на НАПГ в подкрепата на приемните родители беше проведено и още едно интервю с експерт. То обхвана същите теми. Всички участници са с български произход, а повечето от тях имат висше образование. Само едно от семействата е било в приемна грижа от 1 година; останалите участници са приемни родители/семейства поне от 10 години. Трима от участниците са на възраст 40–50 години, 10 участници са на възраст 50–60 години, а двама са над 60. Седем от интервюираните приемни родители са ангажирани само като приемни родители. Обикновено в приемните семейства жената работи само като приемен родител, а мъжът има друга работа. Участниците са набрани с помощта на NFCA. Всички потърсени приемни родители са отговорили положително. Участниците споделят сходен опит, а наситеността на потвърждаващите се данни е една от причините за ограничения брой участници.
5. Резултати
Авторите, първоначално поотделно, а след това и в дискусии, изведоха от данните четири основни теми (Braun et al., 2019), които следват областите и изследователските въпроси на полуструктурирания въпросник. Анализът отразява разнообразието от значения и свързва резултатите с теоретични рамки, свързани с идентичността (Goffman, 1959; McMahon, 1995) и междугруповите отношения (Wacquant, 2008).
5.1. Идентичност
За да разберем как финансовите въпроси влияят върху работата по идентичността на приемните родители, първо ще опишем всички значения на идентичността, споменати от участниците. Всички интервюирани споделят общо мнение за приемната грижа: тя е мисия, кауза, но не и професия. Както заявява един участник: „Това е работа с кауза, с мисия, спасяваш човешки животи“ (жена на 64 години, с 11 години опит като приемен родител).
Различните травматични преживявания, през които децата са преминали, включват: „Децата са основно изнасилвани, бити, деца, използвани за просия или проституция, деца с тежка травма и бебета, изоставени от родилния дом“ (жена, 52/15). Тези преживявания дават основание на приемните родители да възприемат тази „мисия“ като спасяване на децата: „За мен приемната грижа спасява тези деца, защото децата, които влизат в приемна грижа, идват при нас все едно са от филм на ужасите“ (жена, 52/15).
От една страна, някои от причините за възприемането на приемната грижа като „мисия, която спасява животи“, изглежда са многобройните трудности, свързани с работата на приемните родители, и административните противоречия на тази професия, както и амбивалентното отношение на държавата и обществото към заплащането за техния труд:
„Няма за какво да се хванеш, ако си приемен родител — нито заплащането е добро, нито те уважават, нито имаш придобивки, нямаш никаква причина, освен само желанието да помогнеш на тези деца.“
(жена, 52/15)
От друга страна, приемната грижа е грижеща работа, която изисква изграждане и постоянно поддържане на отношение на доверие между приемния родител и детето. Приемните деца са преживели различни психични травми (като разделяне с една или много фигури на привързаност, насилие и злоупотреба, включително сексуално насилие в много ранна възраст и др.), които водят до тежки последици за цялостното развитие на детето (van der Kolk, 2000, 2003) и по-специално до трудности в изграждането на взаимоотношения. Приемните родители се сблъскват с поведения като агресия, съпротива, кражби, ежедневни колебания в емоциите, трудности със съня и липса на основни умения и знания, необходими в ежедневието, и трябва да разбират причините за тях и да се намесват, без да се отказват от детето или да стават насилствени, както някои от биологичните родители. По този начин приемните родители определят работата си като мисия, което отразява липсата на обществен разговор в България за приемната грижа като професия.
Обикновено всекидневното разбиране за помагащите професии (като учители, социални работници, психолози, лекари и др.) като „мисия“ се появява, когато те изпълняват работата си отвъд рамката на административните формални изисквания. Именно акцентът върху емоционалната и релационната страна на ролята е основното противоречие между приемните родители и другите специалисти в системата за закрила на детето (като социални работници/администратори в общински, образователни, социални и медицински институции и услуги):
„В приемната грижа ми липсва човечността на хората около приемното семейство. Човечността е причината тези хора да станат приемни родители…. Това означава, че системата около тях, образованието, местните власти и детската градина трябва да бъдат емпатични и човечни.“
(експерт, 40)
Освен това възприемането на приемната грижа като мисия е стратегия за справяне със смесените чувства на скръб, надежда и радост, породени от раздялата, когато детето бъде реинтегрирано или осиновено. Институциите, които решават да отделят дете от приемен родител, нямат разбиране, че това може да бъде травматичен и силно емоционален процес както за приемните родители, така и за децата. Много често децата се извеждат спешно (както обикновено и се настаняват), без възможност да поддържат връзката си с приемния родител и без да бъде адресирана скръбта им по загубата на значими взаимоотношения: „Социалната работничка каза: ‘Какво те интересува как се чувства детето, дай го на осиновителите’“ (жена, 64/11).
Наративът за мисията се слива с наратива за страданието:
„Понякога това наистина е огромно страдание — да се справяш с всички тези емоционални състояния на децата, да се справяш с държавна политика, която не съществува, със закони, с безумията, които се случват в отделите, и с решенията, които се вземат.“
(жена, 55/10)
За да се справят със скръбта от раздялата и гнева, насочен към социалните работници, които прилагат решения, несъответстващи на етичните и професионалните стандарти, приемните родители разчитат главно на супервизия (предоставяна предимно от НАПГ) и на защитен механизъм, чрез който преосмислят своята болка като част от мисията да помагат на децата: „Мисля, че това са свръхчовеци и го заявявам съвсем отговорно, защото да се привържеш и да се разделиш по най-добрия начин за детето, изоставяйки себе си, без никаква подкрепа в този процес на раздяла, е много разрушително“ (експерт, 40).
Произходът на децата също влияе по различни начини върху идентичността на приемните родители. Подобно на резидентната грижа, и в приемната грижа най-големият дял от децата са от ромски произход. Обикновено тези деца са се сблъсквали с дискриминация, бедност и социално изключване (най-често дори от собствените си общности) и имат много трудности в адаптирането към семейния живот и други социални среди. Един от най-сериозните проблеми, които участниците споделят, е страхът и срамът на децата да бъдат разпознати сред връстниците си в училище и в общността като деца в приемна грижа:
„Аз никога не съм се срамувала. За децата е различно. При тях има голям проблем. За тях е много трудно да приемат, че например, когато тръгнат на училище, са като всички останали. Тя [приемното дете] каза: ‘Не искам да казваш, че си моя приемна майка.’ И трябваше да излъжа и да кажа, че съм ѝ майка.“
(жена, 60/20)
Срамът на децата от техния статус на деца без родителска грижа предизвиква идентичността на приемните родители, по-специално в начина, по който се представят, докато се опитват да не задълбочат допълнително травмата на децата. Следователно идентичността на приемните родители е свързана и със степента, в която приемните деца приемат своя статус на деца без родителска грижа.
5.2. Мотивация
Друг аспект на идентичността на приемния родител е мотивацията да бъде приемен родител. Усещането за „мисия, която спасява животи“ е част от мотивацията да станеш и да останеш приемен родител за всички интервюирани.
В интервютата се открояват още три допълнителни причини за избора на ролята на приемен родител. Първата причина е синдромът на „празното гнездо“. Порастването на собствените деца е причина, споделена от 11 участници, да кандидатстват за приемни родители:
„Когато децата ми пораснаха, останах сама. Вече имах друг партньор. Много ми липсваха шумът в къщата, да се караш на някого, да приготвяш закуска и вечеря, и споделих тази липса с партньора си. Той се съгласи и подадохме документите.“
(жена, 55/10)
Две от интервюираните жени споделят предишен опит с деца от институции като мотив да помагат на такива деца по-късно в живота си. В един от тези два случая решението да стане приемен родител идва след продължителни и редовни контакти на семейството с дете от близката институция:
„В [детето от институцията] особено ме мотивира да стана приемен родител. Този контакт, който имахме с нея, откакто беше малка, като виждах през какво е минала и като идваше при нас, тя например не знаеше какво да прави с парче месо. Никога не беше виждала цяло парче месо. Пилешко бутче или някакво парче, което не е смляно и разбъркано като каша. Как крещеше в банята от къпане, а после ми обясни, че там [в институцията] са ги къпели със студена вода.“
(жена, 60/20)
Условията на институционалната грижа също са идентифицирани като мотивиращ фактор за приемните родители в предишни изследвания (Basheva, 2017).
Докато за големите градове възнаграждението не е привлекателно, за малките градове, където безработицата е по-висока, а заплатите съответно са по-ниски, приемната грижа е приемлив вариант. Доходът като приемен родител е първоначален мотив за двама участници, но в комбинация с други мотиви, като самотата: „Доста е егоистично, но ще ти кажа. Бях безработна, децата бяха излезли от вкъщи. Бях в много неприятно състояние, нещо като депресия. Бях самотна“ (жена, 64/11).
5.3. Ролята на финансите
Идентичността, свързана с мисията, отразява трудността за приемните родители да настояват за достойно финансово възнаграждение за своя труд:
„Дълги години приемните родители се опитваха изобщо да не говорят за финанси; това буквално беше тема табу, защото години наред и социалните работници, и обществото, и биологичните родители ни обвиняваха, че сме лошите в този филм, и всички ни обвиняват, че го правим заради парите. Поради тази причина ние постоянно се потискахме, искахме да покажем на обществото, че това не е най-важното за нас и че това не е мотивът да станем приемни родители.“
(жена, 52/15)
От друга страна обаче спецификата на тази работа прави проблематично да се определи как могат да бъдат финансово компенсирани:
„Ако трябва да правя това заради парите, никога няма да го правя — няма пари, които да компенсират нервите, грижата, емоционалната подкрепа, споделената скръб, факта, че те използват като бушон в най-трудните си моменти, защото ти си единственият, който може да понесе ударите.“
(приемно семейство от 1 година)
Както беше споменато по-горе, заплащането в приемната грижа не е основна мотивация за никой от участниците. Освен това договорните и финансовите условия дори не представляват интерес за по-младите семейства:
„Приемните родители са над 45 години и има много малко по-млади. Докато сме на граждански договори и нямаме социални осигуровки, младите хора няма да искат да правят това, защото на младите хора им предстои да създават семейство, да имат деца. Те нямат право да ползват болничен или да излизат в майчинство, защото гражданският договор не го позволява. Кой ще си съсипе живота за 1,300 лв. (664.68 евро), при положение че работим 24/7, 365 дни в годината!?“
(жена, 55/10)
Условията обаче не са адекватни и за възрастните хора, защото гражданският договор не гарантира нито стабилност на доходите, нито основни трудови права:
„Когато приемните родители се разболеят от онкологични заболявания, те се крият и се лекуват тайно, защото ако кажат, че са болни, децата веднага се извеждат — казват, че децата са в риск. В едно нормално семейство, ако някой се разболее, детето не е в риск, но ако аз се разболея, детето е в риск. Вземат ти детето, нямаш плащане.“
(жена, 52/15)
Друга последица от настоящите финансови условия, която засяга най-уязвимите деца, е, че плащането стимулира само приемни родители от малки населени места да приемат деца с увреждания. Но в малките населени места липсват подходяща инфраструктура и специалисти/услуги за отглеждане на деца с увреждания:
„Настояват да има приемни родители за деца с увреждания. Много е трудно, защото в нашия град нямаме услуги, които да подкрепят такива родители… свързано е с рехабилитация, с лекари. Налага се да пътуваме до София, която е на 200 км.“
(жена, 60/20)
Липсата на достатъчно мотивиращо възнаграждение, което да покрие допълнителните разходи за деца с увреждания, е една от най-важните причини много приемни семейства да отказват да се грижат за тях.
По отношение на размера на помощта, давана за децата, всички участници потвърждават, че тя е недостатъчна, особено за деца над 6 години и за юноши. Приемните родители влагат собствени средства в книги, дрехи, лекарства, дейности за развитие на талантите на децата и пътувания:
„Осигуряваме допълнително финансиране, за да заведем детето на море, на планина, да му направим рожден ден и да купим колички, които вече са много скъпи.“
(жена, 56/9)
„Разбрахме, че момиченцето има проблеми с очите — 360 лева (184.07 евро) само за очилата. Попитах за такава помощ, но социалните институции ми отказаха. И как — да не ги платя? А какво да кажем за извънкласните дейности, за таксите за тях? ‘Е, това е ваше решение, вие го избирате’, ми отговарят.“
(жена, 57/11)
Значителна част от децата се нуждаят от допълнителна психиатрична или психотерапевтична подкрепа, за която приемните родители също в повечето случаи плащат със собствени средства, включително редовни разходи за пътуване до по-големи градове, където работят тези специалисти: „Грижата е огромна — психиатри, психолози, книги…. Кой покрива тези разходи? — ние. Пътуване, храна, ремонт на колата“ (приемно семейство от 1 година).
Почти всички интервюирани твърдят, че парите не влияят върху отношенията им с децата. Само едно семейство с двама юноши, живеещи при тях от една година, споделя, че парите играят ключова роля в тези отношения, защото чрез разговорите за пари децата тестват дали на приемните родители може да се има доверие или не:
„Абсолютно всичко минава през темата за парите. Моите биологични деца никога не са проявявали интерес към парите и нямат проблем да излязат без пари, за да видят приятел. Но за тях [приемните деца] това е въпрос на живот и смърт. И попитах клиничен психолог за това: Когато толкова много пъти си бил отхвърлян, изгонван, емоционално малтретиран, паричната единица е единственото сигурно нещо, за което можеш да се хванеш и което те кара да се чувстваш стабилен. Това е тяхната стабилност, тяхната основа. За други деца това е семейството. Едно от малкото неща, които могат да контролират. В началото те се тревожеха, че го правим само заради парите и че ще паразитираме върху тях, което те възприемаха като поредно предателство. Но аз неведнъж съм казвала, че не е проблем да се откажем от тези пари — трудно е да се живее без тези пари, и те го знаят, защото ние живяхме без тези пари една година. И ако подозират, че имаме някакви различни намерения, можем да откажем тези средства по всяко време. Но ще трябва да живеем много по-скромно.“
(приемно семейство от 1 година)
Когато детето е настанено в ранна възраст и още рано се изгради доверителна връзка с приемния родител, отношенията родител–дете, свързани с финансите, се развиват естествено и не носят друго значение (например тестване на отношението на родителя към настаненото дете). Въпреки това, когато децата са настанени на по-късна възраст, след като вече са преживели множество настанявания и злоупотреба, тогава финансовите отношения придобиват различно значение и е необходима професионална подкрепа, за да могат родителите да разберат и управляват този процес.
5.4. Отношения към приемните родители
Участниците в изследването са единодушни, че намират подкрепа и положително отношение главно от членовете на семейството и приятелите.
Само двама участници споделят за подкрепящо и разбиращо отношение от социалните институции, докато останалите многократно са се сблъсквали с неразбиране, негативизъм, контрол и прехвърляне на отговорността върху тях за грижата за децата:
„Социалните служби бяха първите, които започнаха да говорят срещу приемните родители. Започнаха да сравняват техните заплати с нашите. Започнаха да казват: ‘Ето едни баби, които по цял ден гледат турски сериали и получават още една пенсия.’“
(жена, 52/15)
Фактът, че отношението към приемната грижа и приемните родители варира и зависи от хората, които работят в различните институции и услуги, представлява липса на стандарти за качество на грижата, които да са еднакви за всички системи — здравна, социална и образователна. Липсата на разбиране за сложността и спецификата на приемната грижа — проявяваща се в „административния, формален контрол“, упражняван от социалните институции (експерт, 40), заедно с недостатъчната подкрепа от образователните и здравните институции — създава у приемните родители усещане за „работа във враждебна среда“ (експерт, 40), белязано от нарастваща изолация и отхвърляне.
Това са причини все повече приемни родители да се капсулират в общност с все по-твърди граници и нарастваща вътрешногрупова солидарност като заместител на адекватното външно отношение и подкрепа.
Капсулирането на приемните родители се улеснява и от отношението в обществото, което е предимно негативно. В началото на установяването на приемната грижа през първото десетилетие на XXI век отношението към приемните родители е било положително. Промяна започва в средата на второто десетилетие, когато критериите за одобряване на приемни родители се променят: „През 2015–2016 г. приемни родители се набираха на всяка цена, което значително влоши качеството на приемната грижа“ (експерт, 40). Отговорността за приемната грижа е изцяло прехвърлена на държавните институции като част от политиката за деинституционализация и започват да се появяват първите значими движения срещу влиянието на европейските политики върху семейството:
„Това е следствие от тази дезинформационна кампания, заедно със Стратегията за детето, 2018. ‘Децата банкомати’ — медиен етикет, който се появи във вестник ‘24 часа’, който беше публикувал изключително положителни истории за това, което аз наричам ‘цигански приемни семейства’. Историята беше изключително положителна, но те бяха цитирали съсед, който бил казал, че там ги наричали ‘деца банкомати’, защото те [приемните родители] ходели да теглят пари от банкомати. Този медиен език остана.“
(експерт, 40)
Това е пример как един относително неутрален израз се е натоварил с негативни значения, отразяващи не само противоречието между икономическия мотив и грижата, но и обществените тревоги около политиките на държавата за закрила на детето (Nenova et al., 2024).
Тези медийни репрезентации и изброените по-горе трансформации в социалния контекст засилват негативните отношения към приемните родители. Въпреки това такова отношение не съществува към социалните работници и грижещите се лица, работещи в Центровете за настаняване от семеен тип (SHCs) — новите общностни резидентни услуги за деца без родителска грижа. Основните причини за тази разлика се откриват в обичайното разбиране за „работа“ и за приемното родителство като доброволен, неплатен ангажимент:
„Защото там той, социалният работник в Центъра за настаняване от семеен тип, работи. А при нас изглежда различно — ти работиш вкъщи. Изглежда, че не работиш. Когато стоиш вкъщи, не работиш.“
(жена, 53/11)
Приемната грижа интегрира в обществото деца, изолирани в институции и гета, и ги прави „видими“ — те стават част от ежедневния живот на хора, съседи, съученици и по този начин изваждат наяве и напомнят за проблеми като бедност, насилие, изолация, страдание и различие, които обществото е изолирало в различни институции, в които държавата носи отговорност за тяхното разрешаване и контрол (Angelov, 2020; Marcuse, 1997; Wacquant, 2008):
„Когато имаше домове [израз за старите институции], никой не го интересуваше кой кого изнасилва, кой кого бие, кой проституира.“
(жена, 52/15)
Негативните нагласи сред общото население в България са най-силни към ромската общност и често са свързани с емоции като страх, отхвърляне, дори отвращение (Tomova et al., 2020). Както споделят участниците, почти всички приемни деца са от ромската общност. Като проектират върху приемните родители тези емоции, които ромските деца предизвикват у повечето българи, приемните родители започват да носят част от негативните нагласи, насочени към техните приемни деца — онези, които са невидими за обществото. Докато Центровете за настаняване от семеен тип се свързват с държавната отговорност и работещите в тях контролират децата, настанени там, приемните родители водят децата в същите среди, в които играят и живеят децата от българското мнозинство:
„Не съм се замисляла по този въпрос, но най-вероятно, защото зад стените не можеш да го видиш. А ние сме на площадката, в училище, в детската градина, навсякъде в обществото. Пак опираме до държавата, до политиката — всички се опитват по всякакъв възможен начин да скрият тези деца…. Защото, трябва да признаете, роднините им не ги искат, държавата не ги иска, детската градина не ги иска. Други родители дърпат децата си от площадката — ела тук, няма да се люлееш, няма да караш кънки, защото виж колко е черен, виж го, той е ром.“
(жена, 55/10)
Това обяснение се потвърждава и от натиска на социалната система да прикрива проблемите — някои участници се чувстват безпомощни и притиснати от социалните работници да не споделят трудностите в комуникацията с биологичните родители: „Нямаме право да кажем, че след среща с биологичните родители детето се напикава“ (жена, 52/15).
Капсулирането на общността на приемните родители допълнително подхранва възприемането на приемната грижа като мисия, но води и до невъзможност да се споделя опит с хора и професионалисти извън общността: „Групови срещи за дискусии, те се водят от външни хора, там трябва да внимаваш какво казваш, защото не знаеш кой е социален работник и какво ще каже, че си казал“ (мъж, 43/1).
С други думи, това се превръща в предпоставка за възпроизвеждане на изкривена параноидна нагласа, че външните хора са само враждебни към общността. Тази нагласа понякога се прехвърля върху биологичните родители, често върху осиновителите, журналистите и др. Негативните нагласи отразяват особеностите на културата на бедността, която според някои участници е характерна за българското общество. Тази култура е свързана с конкуренция и емоции на завист и враждебност към онези, които се възприемат като имащи повече:
„Няма да говоря за народопсихологията на българина, който завижда на този, който има повече, но не му пука, когато пред очите му бият някого.“
(жена, 52/15; жена, 56/9; жена, 54/10; приемно семейство от 1 година)
Капсулирането на приемните родители има и положителни аспекти. То ги мотивира да подобряват условията на труд и да се застъпват за професионални стандарти в качеството на грижата. NFCA служи като двигател за обединяване на приемните родители, предоставяйки безопасно пространство за повишаване на компетентността и предотвратяване на прегаряне чрез обучения, интервизия и супервизия. Като поема и синдикални функции, тя активно преговаря със заинтересовани страни и институции за подготовка, легализиране и прилагане на професионални стандарти за качество на грижата, включително финансови стандарти.
6. Обсъждане
Финансовите аспекти влияят и създават напрежения в много области на приемната грижа в България, включително във взаимоотношенията между приемен родител и дете и в профила и идентичността на приемните родители. В продължението родител–грижещ се–професионалист (Dalgaard et al., 2025) приемните родители, участвали в това изследване, са по-близо до идентификацията като грижещ се, докато тяхната идентичност като професионалисти изглежда все още е в процес на първоначално структуриране. Амбивалентността в обществената и професионалната идентичност на приемните родители произтича от структурната неяснота в българското законодателство, което не дефинира приемната грижа като професия.
Идентичността на приемните родители е сложен конструкт, който отразява трудностите при изпълнението на ролята на приемен родител: неясен статус, дали приемното родителство е професия или не; противоречиви и предимно негативни отношения към тях и към тяхната работа; трудности при работата с деца в уязвими ситуации; и липса на достатъчни източници на подкрепа. Резултатите от настоящото изследване показват, че финансовите въпроси влияят върху идентичността на приемните родители като „спасители“ и хора с мисия, но не и като специалисти, предоставящи специализирани социални услуги. Приемните родители развиват идентичност като спасители — хора с мисия — в контраст с често базираните на процедури и правила действия на общинските администратори и системата за закрила на детето. Тази идентичност отразява и начина, по който са възприемани от системата за закрила на детето — не като равнопоставени професионалисти, предоставящи високо специализирана социална услуга, а като неквалифицирани изпълнители.
За приемните родители финансовите въпроси отразяват напрежението, описано в много от цитираните по-горе изследвания, между парите, пазарите и икономическите съображения, от една страна, и любовта, алтруизма и грижата, от друга. Този конфликт стои в основата на амбивалентното отношение към приемните родители, което е позиционирано между крайностите на възхищението, благодарността и уважението, от една страна, и отхвърлянето, враждебността и омразата, от друга. Причините за това се крият както в културата на бедността, така и в разбирането, че грижата за деца в трудни житейски ситуации трябва да бъде доброволна, благотворителна работа.
Както и в много други страни, в България основната тема в критичните обществени наративи около приемната грижа изглежда е икономическият аспект. Според участниците в настоящото изследване общественото мнение е, че единствената мотивация да станеш приемен родител е заплащането. Няма представително изследване на обществените нагласи към приемната грижа в България, а официалните данни показват, че финансовите аспекти на приемната грижа могат да мотивират главно възрастни хора над 50 години от малки населени места, чиито семейства най-често имат друг източник на доход, за да могат да компенсират разходите по отглеждането на приемно дете, които не се покриват от държавната финансова подкрепа. Ниското възнаграждение и видът на договора, който не покрива основни трудови права и не дава право на допълнителна работа, не само възпрепятстват повече млади семейства да станат приемни родители, но и пречат на съществуващите приемни родители да се чувстват подкрепени и оценени. Освен това те възпрепятстват реализирането на приемната грижа за децата в най-уязвимо положение — децата с увреждания — тъй като финансирането не покрива разходите за необходимата грижа за тези деца, а те се осиновяват в много малка степен и често остават в приемното семейство за дълго време.
Настоящото изследване добавя още едно измерение към причините за негативните обществени нагласи към приемните родители, а именно ролята им на посредници между обществото и маргинализираните деца, често отглеждани в институции и гета, които често са подложени на стигматизиращи и дискриминационни практики, основани на раса, етнос, икономически статус и увреждане. Негативните и дискриминационни нагласи към приемните деца, идващи от етнически малцинства, семейства в бедност и др., често се проектират върху приемните родители, които са поели отговорност за грижата за тези деца, изведени от ситуации на огромен риск за тяхното здраве и живот. Според българския закон разпространяването на информация за тези деца е забранено. Децата, както и приемните родители, нямат право да вземат самостоятелни решения (без съгласието на институциите за закрила на детето и биологичните родители) дори за публични снимки, отбелязващи постижение на детето (например в спорта или изкуствата). Това значително усложнява създаването на реалистичен обществен образ на приемната грижа и допълнително стимулира чувството на приемните родители за неравенство и враждебност в системата за закрила на детето, което води до капсулиране в общността на приемните родители и до развитие на свръхидентичност на приемната грижа като мисия.
Въпреки това именно в тази общност приемните родители постепенно започват да изграждат новата си идентичност като професионалисти и активно да се застъпват за професионални и етични стандарти за качество в грижата за децата в приемна грижа, което води и до частично подобрение на финансовите аспекти през 2025 г.
7. Заключения
Настоящото изследване е едно от малкото върху българската приемна грижа и първото, което се фокусира върху връзката между приемното родителство и парите в български контекст. Голяма част от изследванията върху деинституционализацията и приемната грижа в България могат да бъдат намерени в т.нар. сива литература — доклади на организации на гражданското общество като Lumos, UNICEF и др. Научните публикации са малко, главно в областта на етнографията (Angelova, 2005, 2011; Basheva, n.d.; Beshkov, 1984; Tsaneva et al., 2010) и психологията (Nincheva, 2022; Stoyanov & Ivanova, 2014). Като се има предвид липсата на научни изследвания по тази тема в български контекст, логично продължение на настоящата тема би било да се изследват нагласите към приемните родители сред широката общественост, професионалистите от социалния, образователния и здравния сектор, както и причините за тези нагласи. Втора изследователска тема би могла да разгледа формите на активизъм на приемните родители и ролята на общността като катализатор на професионалната идентичност.За авторите
Радостина Антонова има докторска степен по социология и магистърска степен по психология от Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Тя е изследовател и хоноруван преподавател в Нов български университет. Нейните изследователски интереси включват етническите малцинства и детския и младежкия активизъм.
Гергана Ненова е главен асистент в Катедра „Социология“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ в България. Нейните изследователски интереси са в областта на социологията на семейството и социологията на пола.
Оригиналната статия е публикувана на английски език тук: https://www.cogitatiopress.com/socialinclusion/article/view/10616/4654
