Петър е на 23 г. Преди приемната грижа Петър расте в домове за деца и спомените си от това време обобщава така: „Имаше както добри, така и лоши неща, които нито едно дете не би трябвало да преживява“.
А началото на живота си в приемното семейство свързва с: „ Грижа, обич, всеотдайност буквално всеки ден!“
Като всяко дете промяната предизвиква у него страх. „Най- големите ми страхове бяха, че ще трябва да се разделя с хората и децата, с които съм израснал. Но с подкрепа и вяра, че ще успея, приемните ми родители ми помогнаха да преодолея страховете си“, казва Петър.
Те му дават и нещо много повече – спокойствие за бъдещето. Петър не изпитва никакъв страх за времето след края на приемната грижа, когато трябва да тръгне по своя път и когато дори биологични деца не успяват да скрият притесненията си от неизвестното, защото: „В моя случай те станаха МОЕТО семейство. Научиха ме, че истинските приятели остават до теб в трудните етапи в живота. И продължават да ме подкрепят всеки ден, за което им благодаря от цялото си сърце. За щастие не ми се налага да мисля как би се развил животът ми без приемната грижа, защото той се развива благодарение на нея“.
Днес Петър се опитва да отвръща на доброто с добро. Гледа да помага колкото може в отглеждането на двете сестрички, за които сега се грижат неговите приемни родители.
Пред завършване е на висшето си образование, в което успява отново с подкрепата и обичта на „приемните“ си родители (кавичките са от него, защото те са му дали повече от биологични).
