През 2015 г. Силвия Колова и съпругът ѝ, приемни родители от 2013 г., се оказват последната надежда за любов и дом на едно почти 3-годишно момченце. След като майката изоставя двете си деца, се налага спешното им настаняване. Малкият е приет в дома на Силвия, а батко му – на 10 години тогава, е настанен в Център от семеен тип. Двамата се срещат чак след два месеца. Радостта от срещата и страданието от раздялата на децата буквално скъсва сърцата на приемните родители.
„Не бяхме одобрени за гледане на две деца тогава, нямахме и условия у дома, но с мъжа ми, който вече не е жив, взехме решение, че няма да ги оставим разделени. Сменихме профила си, подготвихме къщата и след 6 месеца взехме и братчето, което започна да учи в Берковица в пети клас. И до ден днешен ние сме с тези деца“, разказва Силвия, която от година се грижи за тях с подкрепата само на майка си.
Малкият се оказва със специални потребности. Има форма на аутизъм и когато е в първи клас, става ясно, че не може да учи в масово училище. „Сега с него работят специалисти. Много е кротичък, благичък, сладичък. Баткото си идва при нас постоянно. Той няма къде другаде да отиде. Студент е във Висшето транспортно училище „Тодор Каблешков“ в София. Винаги е мечтаел да се образова. Работи, за да се издържа. Има подкрепата на хората, при които работи, които се съобразяват с учебните му ангажименти“, щастлива е Силвия.
Най-големият страх на Силвия е: „Да не ми вземат децата. Не знам как ще се разделим с тях. Често се замислям какво ще стане след нас, кой ще се погрижи за двамата? Но вярвам, че благодарение на старта, който баткото получи, той ще се справи и ще има възможност да поеме грижата за брат си, когато това се наложи. Само да сме живи и здрави, дори малкият да навърши пълнолетие, ще остане при нас и ще помагаме, докато брат му се оправи“, категорична е приемната майка.
Освен възможността, която семейството е дало на голямото момче да получи висше образование, Силвия е много горда и с напредъка на малкия си приемен син, който той постига с подкрепата на всички. „Цялото село помага. И нашите деца много помагат. Приемат ги като братя“, не крие радостта си Силвия.
Тя и съпругът ѝ припознават мисията „Спасители на детството“ през 2013 г. Трите деца на семейството вече са тръгнали по своя път. Те са принудени да се преместят на село и да се грижат за възрастни родители. „Бяхме самички, без деца вече. Липсваше ни някой, на когото да даваме любов, грижа и внимание. Като млади родители от работа и ангажименти все нямахме време за нашите деца и искахме да изживеем пропуснатото на младини. Приемната грижа тъкмо се развиваше и решихме, че това е нашият начин да помогнем на едно дете“, разказва Силвия.
Първото дете, което настаняват при тях, е на 6 годинки. Идва от дом за деца, лишени от родителски грижи. След година го осиновяват в Италия заедно с биологичното му братче, което е било в друго приемно семейство. „Двамата се видяха чак при осиновяването. Много се радваха на тази среща“, спомня си приемната майка. За нея е непонятно защо никой не им е предложил да приемат и двете деца или поне да получат подкрепа в желанието им да осъществят комуникация между братчетата. „Питахме, но дори, не искаха да ни кажат къде е другото дете“, признава Силвия.
Второто им приемно дете остава при тях само месец по време на подготовката за реинтеграция в биологичното му семейство – докато баба му се върне от чужбина, за да поеме грижите за него.
Силвия страда, че няма никаква информация за първите си две приемни деца. Смята, че системата за приемна грижа е неразбрана. Макар тя самата да е имала винаги подкрепа от социалните работници, от екипа по приемна грижа, от учителите, от близките, според нея получаването ѝ не бива да е въпрос на късмет. Всеки приемен родител трябва да може да разчита на адекватна помощ, за да изпълнява своята мисия в името на децата.
